Любими приказки

ПОД ГЪБКАТА

Веднъж силен дъжд застигнал мравката. Къде ли да се скрие?
мравката видяла на поляната малка гъбка, изтичала и се скрила под нейната шапка. Седнала под гъбата и зачакала да спре дъждът.
А дъждът валял все по-силно и по-силно...
Допълзя до гъбата мокра пеперуда:

-Мравчице, пусни ме под гъбата! Цялата се измокрих, не мога да летя!
-Как да те пусна?- казала мравката.- То и за мен самата няма място.
-Нищо. Все някак ще се сместим.
И мравката пуснала пеперудата под гъбата.

А дъждът валял все по-силно...
Дотичала мишката:
-Пуснете ме под гъбата! Цялата съм вир-вода!
-Къде да те пуснем? Тук и за нас няма място.
-Сместете се малко!

Посместили се и пуснали мишката под гъбата.
А дъждът все валял и не спирал...
Край гъбата подскочил с плач врабчо:
-намокриха ми се крилцата. Пуснете ме под гъбата да се поизсуша, да си почина, да изчакам дъжда.

-Тук и за нас няма място.
-Посместете се малко, моля ви!
Посместили се - намерило се място и за врабчо.
Изскочил на полянката заек и видял гъбата:
-Скрийте ме!- викнал той.- Спасете ме! Кума лиса ме гони!

-Горкият заек - казала мравката.- Хайде още да се посместим. Едва скрили заека, дотътрила се Кума лиса:
-Да сте видели заека?- попитала тя.
-Не сме го виждали.
Дошла Лисана по-близо и започнала да души:

-Да не би да се крие тук?
-Къде може да се скрие?
Врътнала лиса опашка и избягала.
А в това време дъждът спрял и грейнало слънцето.
Всички радостно изскочили изпод гъбатa.

  

Мравката се замислила и казала:
-Как стана така? Отначало за мен едва се намери място под гъбата, а после се наместиха петима.
-Ква-ха-ха! Ква-ха-ха!- изсмял се някой.
Всички погледнали нагоре - върху гъбата седяла жаба и се смеела:

-Ама, че сте! Гъбата...
И без да довърши избягала.
Всички погледнали гъбата и се семили защо отначало било тясно за един, а после се намерило място за петима.

А вие сетихте ли се?

БОЛЕН ЗДРАВ НОСИ

• 
  
  Един гладен вълк шетал из гората. От глад едва гледал. Отдалеч го видяла лисицата и се усмихнала. Тя познала, че вълкът е гладен, няма много сили, едва върви, и тозчас решила да му отмъсти и за голямата сила, която имал, и за смелостта му, и най-много за здравите му зъби. Тя само с хитринка се опитвала да преживява и винаги, когато могла, показвала на вълка, че тя е по-умна и по-хитра от него и по тоя начин отмъщавала за силата му. И сега, като го видяла такъв гладен и уморен, помислила си да го направи за присмех на другите. Отишла при него и заподскачала, подсмивала се радостно, търкаляла се.
  Кумчо-вълчо я погледнал сърдито и рекъл:
  — Що има, кумице? Що си толкова весела и радостна?
  — Как няма да съм радостна, кумче? — рекла лисицата. — Весела съм, сита съм, сега ми е паднало сърце на място.
  — Какво се е случило, кумице, че най-после и твоето сърце е легнало на мястото си? — попитал вълкът учудено.
  — Ох, кумче, кумче, да знаеш каква сватба са вдигнали в селото, що ядене има, що пиене, ум да загубиш. Па мен ме поканиха и аз сгризах набързо две-три печени кокошчици, пък се сетих за тебе: какво ли прави кумът, рекох си, та и той не дойде на тая богата сватба, да си хапне от сготвените агънца и от печеното теле.
  — Кума-лисо! — надигнал се изгладнелият вълк. — Веднага ме заведи на сватбата, че както съм изпусталял, и теб ще изям.
  — Да вървим, кумчо, да вървим! — забързала Кума-лиса. — Ще те заведа на тази богата сватба, та цял живот да помниш и разказваш.
  Тръгнали. Вървели, вървели и стигнали в селото. А тогава къщите били малки, ниски, покрити със слама. Вълкът и лисицата скочили на покрива на една къща, дето имало сватба, и Кума-лиса погледнала през комина. По едно време рекла:
  — Уууу, силна ракия, брей, изгори ми устата!
  — Кумице, ама дават ли ти да пиеш? — попитал Кумчо-вълчо.
  — Дават, кумче, дават! — рекла Кума-лиса и пак мушнала главата си в комина. — Ууу, колко хубаво е изпечено това пиле и с масло е полято. Е, тия хора знаят как да приготвят вкусни пиленцата.
  Кумчо-вълчо облизал устата си и побутнал лисицата:
  — Кума-лисо, чакай сега и аз да похапна малко. Гладен съм!
  — Ела, кумчо, ела! Ето, застани тук на моето място и пъхни главата си в дупката.
  Кумчо-вълчо пъхнал главата си през комина и лисицата, като го бутнала, той паднал право на сватбарската софра. Развикали се сватбарите, разтичали се, грабнали кой дърво, кой вила и погнали вълка. Той, горкият, едва избягал в гората, пребит от бой.
  Докато сватбарите гонели кумчо-вълчо, лисана слязла през комина в стаята. Там до огнището стояла само невестата. Лисана залапала бързо яденето, дето било на масата. После видяла едно гърне с кисело мляко и пъхнала главата си в млякото. Невестата я видяла, грабнала машата и тупнала лисицата по гърба:
  — Шшшът, червена котано, какво си нападнала млякото?
  Кума-лиса се измъкнала и беж да я няма. Ама в бързането цялата й глава била омацана с мляко. Като стигнала в гората, излегнала се и помислила: какво ли стана с Кумчо-вълчо? Дали го пребиха? И както си мислела така, изведнъж видяла вълка, едвам пристъпвал от болки. Тя започнала да пищи и да нарежда:
  — Олеле, майчице, пребиха ме тия лоши хора. Олеле, майчице, само по главата ме биха, та мозъкът ми изтече.
  Вълкът се ослушал и познал гласа на лисицата. Полека, полека стигнал при нея:
  — Олеле, кумице, пребиха ме! — оплакал се той.
  — Ох, кумче, кумче, мене ме пребиха. Костите ми счупиха, мозъка ми изкараха. Я погледни ми главата, целият мозък е разсипан. Не мога да се отмъкна до къщи, да си умра при децата, да ме не разнасят тук орлите и враните.
  Кумчо-вълчо, като я слушал как рони сълзи и как нарежда, дожаляло му и рекъл:
  — Ще ти помогна, Кума-лисо, да си отидеш до къщи. И аз съм пребит, ама мозъкът не ми е изтекъл. Ти съвсем си съсипана.
  Навел се Кумчо-вълчо, Кума-лиса скочила на гърба му и се усмихнала. Повървели малко, вълкът едва пристъпвал от болки, а Кума-лиса не могла да се сдържи от радост, че болният я носи, та си рекла:
  — Болен здрав носи, болен здрав носи!
  — Какво казваш, кумице?— позапрял се Кумчо-вълчо.
  — Нищо, нищо, кумчо! Бая си на болната глава, дано ми пооздравее, та да си видя къщата.
  Пак тръгнал Кумчо-вълчо и Кума-лиса занареждала:
  — Болен здрав носи, болен здрав носи!
  — Потърпи, кумичке, потърпи, сестричке! — замолил я Кумчо-вълчо. — Скоро ще стигнем у вас, потърпи още малко!
  А Кума-лиса примирала от смях и пак думала тихо:
  — Болен здрав носи, болен здрав носи!
  Кумчо-вълчо се поослушал добре и разбрал приказките на лисана. Ядосал се люто и я изхвърлил от гърба си:
  — Чакай сега да видя кой е болен и кой здрав! — И като се пусне след нея...
  Бягала Кума-лиса, бягала, колкото сили имала, ама вьлкът здраво напирал с всички сили, та не усещал болките си. Лисицата се вмъкнала в дупката си, ама Кумчо-вълчо я сграбил за едната нога. Тя приплакала от болка, но завикала високо:
  — Дръж, вълчо, корен, дръж, вълчо, корен!
  И вълкът, нали си е глупав, пуснал ногата на лисицата и захапал един корен. Лисицата изпищяла:
  — Олеле, майчице, ногицата ми отиде! Олеле, майчице, ногицата ми изяде!
  Кумчо-вълчо, като чул това, настървил се още повече и дърпал с всички сили, докато изкъртил зъбите си.
  Лисицата, доволна от това, че е отмъстила на Кумчо-вълчо, и сега ходи сама и напада селските курници. А Кумчо-вълчо, когато си спомни за хитрината на Кума-лиса, притъмнява му пред очите и изяжда всичко, каквото му падне.
  
  

  КРАЛИ МАРКО

  
  
  През една ранна лятна утрин Крали Марко се дигна от леглото, облече се, наложи самурения си калпак, препаса сабята си и викна на невестата си:
  - Невесто Ангелино, оседлай ми кончето Шарколията, че съм решил да потегля на дълъг път.
  - Къде ще идеш, сине? - попита го старата майка.
  - В Солун града ще ида, майко. Искам да навестя моя побратим Секула. Натъжи ми се сърцето за него. Отколе не сме се виждали.
  - А защо си препасал сабята и защо си нарамил боздугана си? Нали не отиваш бой да се биеш, а отиваш стар познайник да споходиш. Остави си тука оръжието, Марко, да ти не тегне по пътя!
  — Послуша Марко майка си, разпаса сабята дипленицата, окачи я на стената и захвърли в къта тежкия си боздуган, влезе в малката стая, където спеше неговият малък син, и се наведе да го целуне по челото.
  Марковата млада невеста, нали беше хитра и досетлива, докато оседлаваше коня, тайно потули под седлото му сабята дипленица, а боздугана скъта в кожените дисаги.
  Яхна Крали Марко своя крилат кон и потегли по широкия солунски път, пресече Битолското поле, по което пасяха белорунни стада, и навлезе в една гъста дъбова гора, погледна дърветата и що да види: шумата им жълта пожълтяла посред лято, като попарени от люта есенна слана клюмнали надолу дъбовите листа. Никога посред лято не е бивало такова чудо.
  Крали Марко попита гората:
  - Кажи ми, горо, защо си посърнала? Пожар ли те изгори, или слана попари листето ти?
  Гората никога не хортува, но на Марка отговори:
  - Ще ти кажа, незнаен юнако: нито ме е пожар опожарил, нито ме е слана попарила. Тая сутрин през мене минаха народни поробители - черни арапи с криви ятагани. Те караха три синджира роби - твои братя българи. С първия синджир бяха навързани млади невести с бели забрадки и червени гердани. Невестите вървяха покрусени и ронеха сълзи за невръстните си дечица, останали без майки в люлките.
  С втория синджир бяха навързани румени девойки, измъкнати от становете си тъкмо когато тъчели сватбените си дарове. Техните очи бяха зачервени от плач. С третия синджир бяха навързани най-личните момци на твоя роден край. Те пристъпваха мълчаливи, със стиснати юмруци и сподавена мъка. Всичките се влачеха боси по прашния друм и тяхната мъка попари шумата на моите дървета. Затуй съм, юнако, без време посърнала и повехнала.
  Бутна Крали Марко коня си и викна:
  - Бързай, Шарколия, да ги настигнем! Ако настигнем робите, краката ти ще подкова със сребърни подкови и със златни клинци.
  Втурна се бързоногият кон между дърветата като птица леко-крила прегази буйните води на Вардара, прехвърли дълбоките долища, стъпка зелената трева на ливадите.
  Накрай полето, при високите стени на Солунската крепост, Крали Марко настигна трите синджира роби. Те крачеха отмалели от жега и умора, обръщаха очи нагоре към небето и поръчваха на птиците:
  - Мили птички, когато стигнете нашия роден край, отнесете много здраве от поробените на нашите скъпи майки, бащи и невръстни дечица. Кажете им, че ние никога няма да ги забравим.
  Горещи сълзи капеха върху прашния път, а поробителите шибаха навързаните хора с камшиците си.
  Нажали се Крали Марко, като видя навалицата, и се провикна:
  - Черни арапи, народни изедници! Развържете робите и ги пуснете на свобода. Ако ги освободите, ще ви даря голям дар - всекиму жълтица, а на командира ви - десет!
  Обърнаха се арапите, погледнаха под вежди юнака и отвърнаха:
  - Карай си по пътя, невернико, защото и за тебе имаме един синджир!
  Кипна юнашката Маркова кръв. Наведе се от коня, грабна един камък - цяла канара - и го захвърли към поробителите с такава сила, че камъкът прехвърли трите робски вериги, прехвърли Солунската крепост и падна отвъд в Бялото море. Попипа Марко кръста си, за да изкара сабята дипленица, но не я намери. Потърси боздугана си, но и него нямаше. Горчиво въздъхна:
  - Ах, майко, защо ме накара да си оставя оръжието в къщи! Сега какво да правя с голи ръце? Как ще помогна на своите клети братя? Като чу тия думи, Шарколията изцвили:
  - Не тъгувай, Марко, добър юнак! Бръкни в дисагите и повдигни седлото ми да видиш какво е скрила там твоята досетлива невеста.
  Повдигна Крали Марко коженото седло и измъкна сабята дипленица. Бръкна в дисагите и намери тежкия си боздуган. Очите му светнаха от радост. Надигна се и замахна.
  Най-напред хвърли боздугана към черните арапи, но конете на арапите бяха хитри. Щом видяха, че тежкият боздуган полетя към тях, мигом коленичиха и боздуганът профуча над арапските глави.
  Тогава Крали Марко стисна дръжката на сабята дипленица.Острото оръжие изпищя като люта змия. Провикна се Марко добър юнак:
  - Пазете се, черни души арапски!
  Арапите мигом измъкнаха кривите си ятагани, обърнаха конете си към Марка и белите им зъби блеснаха.
  Крали Марко препусна върху им и замаха надясно. Доде се обърне наляво, нито един арапин не остана жив. Повали ги, както косата поваля натежала трева. Помете ги, както есенният вятър мете нападалата шума. Само навързаните роби останаха живи и здрави.
  Че скочи Крали Марко от Шарколията, развърза трите синджира роби.
  И на всичките даде по една жълтица - да си купят обувки от Солунския пазар, боси да не ходят.
  Освободените хора целунаха десницата на своя спасител. Накупиха много армагани от солунския пазар и си тръгнаха честити към своя роден край.
  А Крали Марко потегли към високия дом на своя стар побратим Секул. Преди да стигне Секуловия дом, той се отби в ковачницата на най-изкусния ковач и подкова Шарколията със сребърни подкови и златни клинци.
  
  

  ЗЛАТНОТО МОМИЧЕ

  
  
  Живели едно време мъж и жена. Те си имали дъщеричка , хубава като цвете. Който я видел, очи не можел от нея да откъсне. Живели си те сговорно и щастливо, но не било писано това да продължи дълго - майката се разболяла от тежка болест и скоро починала. Останал сам-самичък мъжът с момичето. Трудно му било да се грижи за всичко и съседите му го посъветвали да се ожени повторно. Скоро той довел в къщи новата си жена. Мащехата също си имала момиче и така намразила заварената си дъщеря, че не можела да я търпи. Все я хокала и карала да върши най-тежката работа и все мърморела на мъжа си заради нея. Една вечер мащехата му рекла:
  - Не ща дъщеря ти вкъщи. Да се маха оттук! Ако ли не - аз ще се махна!
  Натъжил се мъжът. Той обичал много момичето си и не искал да послуша мащехата. Започнали всеки ден да се карат. Днес кавга, утре кавга и най-подир на бащата му причерняло пред очите. Дотегнал му такъв живот и склонил да направи каквото втората му жена искала. Мащехата замесила питка с пепел, турила я в торбата на мъжа си и го изпроводила от къщи заедно със завареничето. Заръчала му да не се връща с дъщеря си.
  Мъжът повел момичето към затънтена планина, обрасла с гъста гора. И щом се изкачил на един висок връх, извадил питката, търкулнал я по стръмното и казал на момичето да я донесе, за да обядват.
  То хукнало след питката и дълго я гонило из тъмните гъсталаци. Когато се върнало, бащата си бил отишъл. То взело да вика и да го търси. Викало и плакало, викало и плакало, скитало се из пущинака докато се мръкнало. Изведнъж в тъмното съгледало малка къщичка на горската поляна.
  От прозорчето й се чул глас:
  - Кой плаче? Момче ли си или момиче? Ако си момче - върви си по пътя, ако си момиче - влез при мене!
  В горската къщичка живеела чудновата бабичка. Сивозелените й коси били много редки, но дълги и вятърът ги духал на всички страни, тъй че приличали на паяжина. Носът й бил остър, ноктите - дълги и закривени, а на рамото й седял бухал. Горската магьосница прибрала момичето при себе си и го нагостила.
  На сутринта то станало рано и докато магьосницата още спяла, разтребило, поръсило пода с вода и измело. А бабичката станала, умила се, взела бухала и тръгнала по свои работи из гората. Ала преди това заръчала на момичето да нахрани животинките й - все разни змии и гущери.
  - И да не те е страх от гадинките ми! - рекла тя. - Те не хапят.
  Момичето запарило трици, оставило ги да изстинат и нахранило змийте и гущерите. После откачила мънистата от врата си и вързало на всяка гадинка по едно герданче.
  По пладне бабичката се върнала, а гадинките я посрещнали и взели да й се хвалят:
  - Бабо, кака ми върза герданче! Бабо, кака и на мене ми върза герданче!
  Пък бабичката отвръщала:
  - И баба ще върже на кака герданче! И баба ще върже на кака герданче!
  Близо до къщичката течала река. Щом се наобядвали със сладката гозба, бабичката рекла на момичето да идат да поседнат край брега на реката. Подир малко слънцето напекло бабичката, тя се прозинала и рекла:
  - Аз може и да заспя, а ти видиш ли водата да тече червена, не ме събуждай. Видиш ли я да тече синя, пак не ме събуждай. Ала щом потече жълта, веднага ме събуди!
  И бабичката заспала. По едно време реката придошла червена. След червената вода потекла синя. Синята вода се сменила със зелена, после на талази заприиждала черна. Най-накрая забълбукала жълта вода и момичето събудило бабичката. Тя бързо го уловила за косата, потопила го в реката и викнала:
  - Дръж, баби, каквото можеш! Дръж, баби, каквото можеш!
  Момичето я послушало, хванало каквото му попаднало между ръцете и когато бабичката го извадила от водата, държало едно съндъче. После горската магьосница изпратила момичето до пътя в края на гората, махнала му с ръка за сбогом и изчезнала. А то тръгнало по пътя и скоро се прибрало в къщи. Щом застанало на прага, мащехата и бащата ахнали - едно златно момиче стояло на вратата и греело с нежиждана хубост. Протегнало ръце златното момиче, подало съндъчето на баща си и когато той го отворил, що да видят - съндъчето било пълно до горе с жълтици. От този ден мащехата взела да вехне от завист, а й на мъжа си мира не давала да заведе и нейното момиче в гората, та да стане и то хубаво и богато.
  - Щом толкова искаш, ще го заведа. - склонил той.
  И мащехата запретнала ръкави, гребнала от най-хубавото бяло брашно и го пресяла три пъти. Омесила питка, опекла я, увила я в чиста кърпа, после я сложила в торбата и я дала на мъжа си. Той нарамил торбичката и повел доведената си дъщеря към върха. Като стигнали на същото място, бащата търкулнал питката и изпратил момичето да я търси. После бързо се скрил и се върнал в къщи. Щом настигнало питката, момичето взело да търси баща си. Търсило, търсило, не го намерило. Заплакало, завикало и започнало да се лута из гъстата гора. Вечерта излязло край къщичката на бабичката и чуло гласа й:
  - Какво си ти, баби? Момче ли си или момиче? Ако си момиче - ела при баба, ако си момче - върви си по пътя!
  - Момиче съм, бабо, момиче съм!
  - Като си момиче, влез!
  И също като предишния път, бабичката магьосница прибрала гостенчето и го нагостила. Ала на сутринта то не станало от леглото преди бабичката. Почакало да му направят попара за закуска и пръста си дори не помръднало да разтреби и помете, както сторило другото момиче. Бабичката си замълчала, нищо не казала. Взела бухала и пак тръгнала в гората. Ала се върнала от прага и заръчала на гостенчето да попари трици и да нахрани животинките й. Казала му да не се плаши, защото не хапят. Момичето попарило триците, но не почакало да изстинат, ами веднага ги дало на змиите и гущерите да ядат и те си изпопарили езиците. И щом се върнала бабичката по пладне, посрещнали я и взели да се оплакват:
  - Бабо, мене кака ме попари! Бабо, и мене кака ме попари!
  - И баба ще попари кака! И баба ще попари кака! - намръщила се магьосницата.
  Наобядвали се двете и тя рекла на момичето да идат край реката. Поседели малко, на бабичката й се додрямало и тя рекла:
  - На мен ми се доспа, може и да задремя. Пък ти, видиш ли реката да идва червена, не ме буди. Видиш ли я да дойде зелена, пак не ме буди! Не ме буди и като я видиш бяла. Щом стане жълта също не ме буди, ала видиш ли я черна, да ме събудиш!
  Бабичката задрямала, а момичето видяло, че реката придошла червена. Изтекла се червената вода и дошла зелена. След нея потекла бяла. После бялата се сменила с жълта като злато. Момичето харесало жълтата вода и топнало малкия си пръст в нея. Пръстът се позлатил и така си останал - златен. А подир златната вода потекла черна. Тогава момичето събудило бабичката, тя станала, хванала го за косите и го потопила в черната вода. Държала го и му викала:
  - Дръж, баби, каквото можеш! Дръж, баби, каквото можеш!
  Грабнало момичето каквото му попаднало и бабичката го извадила от водата. Девойчето държало в ръце едно съндъче. После магьосницата изпроводила гостенчето до края на гората и го пуснала да си върви. Щом момичето влязло вкъщи, мащехата примряла - дъщеря й била черна като дявол, а като отворили съндъчето, от него се разпълзели жаби, змии и гущери.
  - Какво си направил с дъщеря ми, проклетнико? - закрещяла злата жена на мъжа си.
  - Ох! - рекъл той. - където заведох едната, там заведох и другата. Каквото сторих с едната, същото сторих и с другата. Пък къде са ходили те, какво са правили и какво е станало - колкото знаеш ти, толкова знам и аз.
  Не минало много време и царският син чул за златното момиче, което било толкова хубаво, че нямало второ като него, и го поискал за жена. Изпроводил сватове, ала мащехата скрила от тях златното момиче под едно корито и вместо него облякла в буляинска рокля и забулила в було своята дъщеря. Казала й да подава изпод булото само позлатения си пръст, та хората да мислят, че тя е златната невеста. Сватбарите тръгнали, а петелът спрял да рови из буничето, плеснал с криле, кацнал на стобора и изкукуригал:
  - Кукуригууу! Златна кака под корито скрита, черна кака - на кон язди!
  Сватбарите се спогледали, почудили се и като не разбрали нищо, пак тръгнали. Петелът пак пропял:
  - Кукуригууу! Златна кака под корито скрита, черна кака - на кон язди!
  - Каква ще е тази работа? - спрели се сватбарите, ала черната булка сритала коня и той пак тръгнал.
  - Кукуригууу! Златна кака под корито скрита, черна кака - на кон язди! - продрал се пак петелът.
  - Тази работа не е чиста! - решили сватбарите. - Я да видим кого водим на царския син!
  Вдигнали булото на булката и що да видят - черна като дявол грозница. Върнали обратно лъжкинята на майка й и намаерили златното момиче скрито под коритото. И когато въвели златното момиче при царския син, целият дворец грейнал от хубостта й. Двамата се оженили и живели честито чак до старини.
  
  
  
  

• ПЕДЯ ЧОВЕК

  
  
  Живеели двамина стари хора - мъж и жена. Те си имали сламена колибка с щъркелово гнездо на покрива, имали си и два вола: единият - сляп, а другият - куц, имали си една нива, три години неорана. Само дете си нямали, затуй им било криво и мъчно.
  Една сутрин старецът рекъл на жена си:
  - Бабо, днес отивам да изора нивата. Смятам да пръсна малко просо, че като порасте и узрее - ще дойдат птички да го клъвнат. Щом накацат и почнат да го кълват, аз ще хвърля рибарската си мрежа отгоре им, ще хвана десетина-петнайсет, ще им направя клетки и ще ги занеса на пазара да ги продам. Какво мислиш - добре ли съм решил?
  - Много ти е добро решението, само че за обед няма какво да ти наготвя. Я иди по-напред да хванеш малко рибица, пък сетне ще вървиш да ореш.
  Слязъл старецът към реката и хвърлил мрежата си в един дълбок вир. Изтеглил я: цяла торба рибки златоперки. Хвърлил повторно и що да види: в мрежата шава едно малко момче, педя високо, с цървулки и мустачки.
  - Добро утро, тате! - викнало момчето.
  - Кое си ти? - попитал старецът.
  - Аз съм твоят син. Стоях под един камък и чаках някоя бабичка да ме измъкне и да ме отнесе в твоята колиба. Чаках, чаках, мустаци ми пораснаха - но никой не дойде. Излязох да се поразходя във водата и ти ме хвана в мрежата. Хайде да ме водиш у дома, че не зная пътя!
  Навел се старецът, взел мустакатото момче от мрежата, мушнал го в торбата при рибата и го отнесъл. Бабичката, като го видяла, много се зарадвала
  - Ох, на мама - викнала тя, - то си ми има вече мустачки! Ще го наречем Педя човек.
  Дядото се порадвал на сина си, помилвал го по главичката и заминал на оран. На обед Педя човек тръгнал да носи на баща си чорбица в едно менче. Като стигнал на нивата - бащата го съзрял, спрял воловете и седнал в браздата да сърба топла чорбица. Педя човек се повъртял малко насам-нататък, сетне се хванал за опашката на единия вол, покатерил се на гърба му, пропълзял към ухото му и влязъл вътре. Викнал силно:
  - Дий!
  Волът потеглил. Тръгнал и другият. Захванал Педя човек да оре наместо баща си. Теглил една бразда. права като свещ, теглил втора, почнал да свирука.
  - Тате - викнал той на стареца, - ти си полегни под крушата, пък аз ще изора нивата. Ако някой мине и поиска да ме купи - ти ме продай, не се бой. Вземи парите, а сетне аз пак ще се върна.
  Легнал старецът и задрямал. По едно време се задал един богат търговец и се смаял: орачът спи под крушата, а воловете сами вървят и орат. Де се е видяло такова нещо!
  - Хей - викнал той, - какво е туй чудо? Старецът се надигнал и попитал:
  - Какво има?
  - Не мога да се начудя как могат воловете сами да орат! - отвърнал търговецът.
  - Ако си отвориш хубаво очите, ще видиш, че воловете не орат сами, а син ми ги кара.
  - Де го? - още повече се смаял търговецът.
  - Ей го там в ухото на вола.
  Търговецът приближил до воловете, втренчил се, разгледал мустакатото момче и почнал да се моли:
  - Продай ми го!
  - Колко даваш? - попитал старецът.
  - Сто жълтици.
  - Дай парите.
  Начел търговецът парите и прибрал Педя човек. Мушнал го във външния джоб на палтото си и тръгнал. По пътя Педя човек прогризал като мишка широка дупка в джоба, спуснал се неусетно на земята и се мушнал в храсталака. А търговецът отминал. Педя човек прекосил гората, излязъл навън. Стигнал до един мост. Нощта била вече настъпила. Прибрал се Педя човек под моста да спи, като решил на другия ден да си продължи пътя. Тъкмо затворил очи, ето че пристигнали под същия мост трима разбойници.
  - Тая нощ - рекъл първият - ще откраднем единия от двата вола на оня, дето живее накрай село, съгласни ли сте?
  - Съгласни сме! - отговорили другите двама.
  - Вземете и мене, братя! - обадил се Педя човек в тъмнината.
  - Кой си ти? - трепнали крадците и втренчили очи. Като видели малкото човече, те плеснали с ръце и викнали:
  - Тъкмо ти ни трябваш! Ние за такъв мъничък човек земята дерем. Ще влезеш през ключовата дупка в обора на къщата, дето е накрай село, ще отключиш вратата и ще изведеш единия вол, а ние ще те чакаме вън.
  Речено - сторено. Отишли разбойниците в къщата накрай село, помогнали на Педя човек да влезе през ключовата дупка и притихнали в тъмнината. По едно време Педя човек надал вик отвътре, колкото му глас държи:
  - Братя разбойници, кой вол да открадна - белия или черния?
  - Мълчи, дребосъче мустакато - зашепнали разбойниците, - изведи черния!
  Педя човек извел черния вол. Крадците го подкарали към гората, заклали го, одрали му кожата и си го разделили. На Педя човек дали шкембето. Дигнали се бърже и си отишли. Педя човек слязъл в близката долчинка, измил хубаво шкембето, мушнал се вътре на топло и заспал. Същата нощ в долчинката пристигнал гладен вълк, Като съзрял шкембето, той подскокнал, отворил уста и го налапал. Педя човек се събудил в корема на вълка. Потъркал очи и почнал да се разхожда. Мръднал към устата на вълка и погледнал през зъбите. Било пладне. Насреща, под една орехова сянка, пладнувало цяло стадо овце, а овчарят и кучетата спели. Вълкът тихо приближил към едно крехко агънце. Тъкмо когато посегнал да го удуши, Педя човек се развикал:
  - Овчарко, ставай, че вълкът грабна агнето ти!
  Овчарят скокнал и насъскал кучетата си. Те връхлетели върху вълка. Вълкът се втурнал към гората и едва се отървал от силните овчарски кучета. Когато стигнал в храсталаците, почнал да дебне един заек, но щом наближил, Педя човек пак се развикал:
  - Зайко, бягай! Отиде ти кожухчето!
  Заекът побягнал. Вълкът тогава продумал:
  - Кой си ти, дето се разхождаш в моя корем и плашиш пляч-ката ми?
  - Аз съм Педя човек.
  - Какво искаш от мене?
  - Искам да ме заведеш у дома при майка ми и при баща ми.
  - Къде живеят те?
  - Хе там, в долното село.
  Вълкът подвил опашка и се спуснал надолу. Пристигнал в село, прескочил плета и влязъл в двора на колибата, гдето живеели бащата и майката на Педя човек.
  Педя човек си подал главата през вълчата уста и викнал:
  - Тате, мале, удрете вълка, ама гледайте корема да не биете, защото ще ми строшите кокалите!
  Дядото грабнал секирата и се втурнал. Подире му изскочила и бабичката с кобилицата. Тупа-лупа - убили вълка. Разпрали му корема и извадили Педя човек.
  - Как сте? - попитал Педя човек и си засукал мустака.
  - Добре сме - отвърнали старците. - Тебе чакахме.
  - Вие сте добре - рекъл Педя човек, - но аз не съм, защото нямам топла дрешка. А иде зима.
  - Лесна работа! - рекъл старецът и одрал кожата на вълка. А бабичката взела една губерка и му ушила хубаво меко кожухче.
  
  

  РЕЧИ ЧЕКРЪЧЕ!

  
  
  Имало едно време един дядо и той имал едно момиче: когато се засмивало, трендафил цъфтял от устата му, а когато заплачело, от очите му капвал бисер.
  Дядо събирал бисерите и ходил да ги продава, че да се прехранват. Подир няколко време момичето се прочуло с хубостта и дарбите си дотолкова, че стигнало и до ушите на царя. Той поискал да се ожени за него, та пратил хора да идат да го вземат и доведат при него. Хората му отишли, взели момичето, качили го на царската кола и тръгнали да си отиват. Измежду изпратените жени имало и една мома, която искала с измама да се омъжи за царя. Като вървели що вървели, на хубавицата се припило вода, а завистливата й рекла:
  - Ако дадеш да ти извадя едното око, ще ти дам вода да пиеш, ако ли не дадеш - няма вода.
  Хубавицата се съгласила - завистливата мома й извадила едното око, скрила го в кутийка, та й дала да пие вода. Завистливата мома. Като вървели, вървели, стигнали до един кладенец, хубавицата пак ожадняла, поискала да й дадат да пие вода, а завистливата й рекла вътре в колесницата:
  - Ако дадеш да ти извадя и другото око, ще ти дам вода, ако ли не дадеш - няма вода!
  От голяма жажда склонила, извадила й момата и другото око, турила го пак в кутийка и й дала да пие вода. Тя се напила, а жените си рекли:
  - Защо му е на царя царица без очи, какво ще я прави сляпа? Хайде да я хвърлим нейде.
  Като повървели още малко, стигнали до една голяма коприва и до един сух кладенец; хвърлили я и си заминали.
  Из пътя нагласили завистлива хубавица, извели я пред царя, като да е тя същата, и той се венчал за нея. Понякога той я карал да му се засмее, за да види от устата й цъфнал трендафил, или да заплаче и да падне от очите й бисер. Тя му казала, че сега нямала време, по-сетне. И той дълго чакал да види желанието си изпълнено.
  Сиромашкото онова момиче, хвърлено в копривата, през деня го намерил един дядо, който го взел и прибрал в къщата си да го гледа. Момичето, като поседяло, поседяло, минало се каквото се минало, веднъж се засмяло за нещо си и тозчас цъфнал от устата му един червен трендафил. То го дало на дядото и рекло:
  - Дядо, на ти един трендафил, че иди да го продадеш в града. Като стигнеш пазара, викай: "Трендафил за око, трендафил за око." И който ти даде око, нему да го дадеш.
  Станал тогава дядото, взел трендафила и тръгнал из пазара да вика: "Трендафил за око, трендафил за око." Като ходил, ходил, позапрял се малко покрай царските палати, взел пак да вика.
  Ето ти, че една млада жена се показала на прозореца и го попитала:
  - Какво продаваш дядо?
  Той й отговорил:
  - Трендафил за око, синко!
  Тя му рекла:
  - Я го дай насам!
  Тогава извадила една малка кутийка, отворила я, дала му окото и взела трендафила, а дядото взел окото, занесъл го на момичето. То го турило на мястото му и малко по малко заздравяло и прогледнало с него.
  Минало се каквото се минало, подир няколко време момичето пак се засмяло и от устата му цъфнал трендафил. То пак го дало на дядото да иде, да го занесе в града и да го продава. Който му даде око, нему да го даде. Дядото взел хубавото цвете и пак отишъл в града да го продава.
  - Трендафил за око, трендафил за око!
  Никой не го спрял да купи цветето. Когато стигнал до царските палати, дядото отново извикал:
  - Трендафил за око, трендафил за око.
  Царицата го чула, излязла на прозореца и го попитала:
  - Какво продаваш дядо?
  Той й рекъл:
  - Трендафил за око синко!
  - Дай го насам, дядо, аз ще ти дам едно око!
  Извадила от пазвата си малката кутийка, отворила я, извадила окото, дала му го, взела трендафила и се прибрала. Дядото взел окото, занесъл го на момичето, а то го турнало на мястото му, заздравяло и прогледнало с него, та станало здраво пак, както по-рано.
  Друг път момичето заплакало, а от сълзите на очите му излязъл бисер. То го дало на дядото и му рекло да иде в града, за да го продаде, та да си купят едно-друго в къщи. Дядото взел бисера, занесъл го в града и го продал пак на царицата. А тя, когато идвал царят при нея, един-два пъти се засмивал и туряла скритом трендафила в устата си, а нему казвала, че сега е цъфнал от устата й. Царят и да съглеждал тая женска лукавщина, преструвал се уж, че й вярва, додето му излезе краят. Друг път залепила бисера на очите си и като заплакала, уж станал този бисер, показвала го на царя, а той все уж й вярвал.
  Дядото много пъти ходил из града да продава цъфнал трендафил и бисери, додето стигнало и до ушите на царя. Той поканил всичките момичета, богати и сиромашки, на седянка; да дойдат да му работят, та дано измежду тях да намери истинското момиче и да го вземе за царица. Една-две вечери всичките момичета отишли на седянката, а това момиче не отишло. Една баба го убедила и най-после и него завела на седянката в царския палат.
  Вечерта всички момичета запрели, завлачили, запели коя каквато песен знаела, а царят ходел от момиче на момиче, да ги обикаля и съглежда коя какво преде, какво работи и каква е, та дано измежду тях намери прочутата момиче. А то, като дошло, заловило се да преде на един чекрък, забулено и наведено на един край, работило и само си приказвало на чекръчето тъй: "Речи, чекръче; имало едно време едно момиче; когато заплачело, сълзите му се превръщали на бисери." Най-после я зачул царят, отишъл при нея, та й рекъл:
  - Чакай да видя пък тази мома какво прави тук и как работи!
  Взел, та й вдигнал с една пръчка булото, хубостта й се лъснала пред него и той се уверил, че това е търсената мома. Тя нито го погледнала в очите, а си приказвала с чекръка: "Речи, чекръче..." Царят, като й послушал приказката, разбрал от нея как е станала работата и подир малко пратил, та я взели и се оженил за нея. Като си направил сватбата, изпратил си гостите и най-подир повикал първата си царица и я попитал:
  - Какво искаш - два ножа ли, два коня ли?
  Тя му рекла, че два коня по обича. Тогава той й дал два коня и заръчал да й вържат единия крак за опашката на единия, а другия за опашката на другия кон, после да удрят и двата коня тъй силно, че на часа да я разкъсат. Слугите му тозчас изпълнили заповедта.
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  

  
  

  А ето я и нея - Мисис Мишимаус - голяма чистница и къщовница. 
  В чудната си малка къщичка, сгушена в коренчетата на един жив плет. 
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  А сега пред вас е непослушното коте Том