Въпреки че е краят на лятото и жегите вече минаха днес се сетих за една стара рецепта. Толкова стара, че ми я разказваше моята майка, а всъщност я е приготвяла нейната баба. Едно време, когато хората са се препитавали основно от труда на двете си ръце, работата на полето е била изтощителна и безкрайна. Всяка леха или бразда попивала потта от челото. Жегата била безмилостна. Всички идвали да се трудят на полето от тъмни зори, заедно с малките деца и бебетата, които нямало кой да гледа. Колкото и странно да изглежда, тази картина, напомняща разказите на Елин Пелин, е била моето минало, независимо че съм коренячка софиянка. Трудът на полето е бил единственото средство за препитание, а бедността голяма.
Заради тежкият физически труд и жегата, трябвало да се поемат много течности и то солено-кисели, за да се възстановява водният баланс на организма. Жътварският таратор често допълвал хляба за обяд. Той се прави от краставица, нарязана на дребно, оцет, сол,чесън и вода. И това е. Освежаващ и ободряващ, не особено хранителен, но засищащ.
Колко пъти мама ми е разказвала историята на жътварския таратор. Някой път го приготвяше посред лято и на мен естествено не ми харесваше, нали нямаше мляко в него, само вода.
Това е за мен жътварският таратор - скъп и мил спомен за мама, за моите предци, за тежкият им живот и бедност.
Няма коментари:
Публикуване на коментар