Да се шляеш из парковете и градовете, само по себе си, е приятно. Но често пъти ни се иска да сложим слушалки в ушите, дори без да слушаме музика, просто за да заглушим шума. Или пък да се разхождаме в проливен дъжд и така пак да се насладим на липсата на хора. Всичко това ме кара да мисля,че планината е моето място. Дали се отчуждавам от хората? Не, надали. Всеки има нужда от почивка и да остане сам със себе си, а в момента особено силно усещам колко ми липсва това. И захващам тази тема не за друго, а на мене си да припомня планината.
Много години все се канех и все не ходех на
Седемте Рилски езера. Не се чувствам виновен или пък така, сякаш съм пропуснал нещо много важно в живота си. Човек може да се наслаждава на много гледки и неща дори в своя квартал. Но величието на местността и връзката й с дъновистите си заслужава всяка минута, прекарана горе. Може би езерата не са точно мястото, където да се откъснеш от тълпите. Особено лятото. Тогава трябва да ползваш няколко по-специални похвата, че да успееш да избягаш от тях.
Похват едно: ранно ставане. Това е много полезно, независимо за къде си се запътил. Изчисляваш средностатистическата баба кога най-рано могат да я докарат в твоя район. Мързеливите семейства и жените с токчетата кога стават. И заедно с всички с големи раници рано-рано се отправяш към планината, ако искаш да посетиш нещо, което се води забележителност (иначе мога да се сетя за поне още 20-тина красиви езера, където няма да срещнеш и един човек).
За рилските известни седем езера е хубаво да реши човек дали ще ходи с лифт или без. Такаааа, въпросният лифт предизвиква доста бурни спорове. Аз няма да го коментирам, а само ще спомена мимоходом, че го ползвах – обругайте ме.
Та, ставане в 6 и спокойно пристигане на лифтовата станция в 8 ти осигурява първокласна първа седалка за новата хижа още в 8 часа и 30 минути. Искам да вметна, че ако бях решил да ходя пеш от паркинга нагоре, мисля, че поне в 6:00 трябваше да съм там. Снимки от лифта НЯМА, затова – други.
Похват втори номер: избирате си ден с лоша прогноза. Страшно е да те гърми и вали в планината, но това е планина – прогнозите не са верни. А и в София ако вали, това също спира поне 20% туристи.
Похват три: много хубаво е да знаете обичайния маршрут за посещение на местността и да ползвате друг; предимство е да е много по-труден. В нашия случай беше достатъчно лесен, но дълъг. Минаваме наобратно, от където се връщат част от туристите, не по билото (Сухия чал) към Бъбрека. А под него – към Трилистника. И през цялото време гледаме красиви гледки от гледащи към красиви гледки, таман дошли по ръба на билото туристи. На трилистника има малко заслонче с чешмичка и пейки. Докато закусвахме и пиехме кристална рилска вода, снегът, останал по сенчестите места, се раздвижи. Появиха се планински кози – определено сме първите за деня тук, никой не ги е изгонил още.
Похват четири: засечете ли се с тълпи баби и дебели чичковци, тръгнете по най-стръмната пътека. И наистина до Бъбрека (до там по Сухия чал си е направо разходка по булевард Витоша) се стига лесно. И е мравуняк от хора.
Тръгваме към Окото, хората намаляват, а Окото е отправило син взор към небето. Аз също имам сини очи, става ми любимо това
езеро. Чували ли сте да казват за очи, че са дълбоки? Е, това е най-дълбокото от всички други гьолове (а и от всички други планински езера в
България). „Гьолове” не е обидно, а на друг език, примерно Окото се е казвало по турски „Чанак гьол”.
Сълзата е запленяваща. Най-високото
езеро от седемте. Ледена е все още, а вече е юли. От тук погледът най-сетне се простира към всички други езера – Око, Бъбрек, Близнак, Трилистник, Рибно и Долно.
Продължаваме с похвата – тръгваме към хижа „Иван Вазов”. Целта е да заобиколим Харамията и, като се спуснем по сипеите, да се окажем на рибното езеро. Речено-сторено. Изкачваме се покрай Сълзата и вече няма хора, а единствено самотни туристи с големи ранички, обожавам ги. Гледката е неповторима. И забравям защо сме се радвали на пейзажа отдолу.
Похват пет: Много добре подбран период от годината е този между първия сняг и ски-сезона. Няма да видите езера, но вече може да минете по Сухия Чал и да не срещнете никой.
Похват последен: много дълъг маршрут – тогава не те интересува дали има хора, търсиш чай и боб. На нас ни отне около 8 часа, а колегата също бе с малко акъл като мен и доста по-добре физически. И това – с кратки почивки и малко такива.
Може да бягаме от туристите, може да избираме най-трудните маршрути, може всичко да е, но планината винаги ми вдъхва нов живот.
До следващия път, планина.
.jpg "Домашно Песто Дженовезе")
.jpg "Домашни сушени домати")
