ПРОБЛЕМИ В ОБУЧЕНИЕТО

Защо децата не успяват в началното училище?

 Училищните навици, за разлика, например, способността на детето да седи, да държи предмет или да се обръща от корем на гръб, не зависят само от биологичното съзряване. Те трябва да се преподават и усвояват. Затова е разбираемо, че нивото на придобиване на училищни навици при децата неизбежно ще зависи от семейните обстоятелства и обучението в училище, както и от индивидуалните особености и характера. За съжаление, не винаги е възможно със сигурност да разграничим трудностите в училище, причинени от външни обстоятелства, от трудности, които се явяват следствие от някои нарушения.

Следователно причините, поради които децата не успяват в началното училище, са изключително разнообразни, безпроблемно преминават от една в друга, а и обикновено не се срещат изолирано, а в съвкупност. Много условно те могат да бъдат разделени в три групи: биологични, социални и емоционални.

Един от най-разпространените причини за ранна неуспеваемост е фактът, че някои деца отиват в първи клас, не достигнали нивото от училищна зрялост. Това може да бъдат шест годишни деца, чиито родители не искат повече “да ги държат” в детската градина или деца, които са достигнали календарните седем години, но чиято умствена възраст към момента на постъпване в първи клас е малко по-ниска поради това, че в предучилищна възраст са боледували много и често. Ако, въпреки предписанието на специалистите, такива деца попадат в първи клас преди да достигнат училищна зрялост, те са просто обречени да изостанат. Като правило, ако ги задържите за още една година у дома и се позанимавате внимателно с тях е възможно значително да се намали риска, ако не и да се предотврати тяхната неуспеваемост в началното училище.
 

Втора причина за изоставане в началното училище, гравитираща към “биологични група” се явява това, че в училище постъпват соматично лабилини деца. Тяхната училищна зрялост е несъмнена, нивото им на интелигентност е достатъчно високо, календарната възраст съответства на обучението в първи клас, но … те често се разболяват и пропускат уроци, бързо се уморяват и към третия-четвъртия урок вече не са в състояние да се концентрират върху нищо и поради това втората половина на учебния ден протича за тях напразно. Такива деца, разбира се, трябва да ходят на училище, но те се нуждаят от специален режим и система за рехабилитационно-закалителни процедури. Тук могат да се включват деца с вродено или придобито увредени зрение и слух.
 

Следващата, безусловно биологична причина за бавния темп на развитие в началното училище – това е леворъчието. При тези деца господстващото полукълбо на мозъка, не е лявото, като при повечето хора, а дясното, и с това са свързани определени характеристики на личността. Без да навлизаме в по-дълбоки неврофизиологични и психологически характеристики на това състояние, ще отбележим само, че хората с господстващо “дясно полукълбо” притежават специален “синтетичен” възглед за света, на тях им е присъщо по-фино, артистично и интуитивно възприемане на реалността. За обсъждания от нас въпрос е по-важно, че всички (с изключение, може би, на училищата “Уолдорф”) учебни програми на училищата са насочени към деца с господстващо ” ляво полукълбо” деца с преобладаващо аналитично, а не синтетично мислене. Освен това и съществуването на неприятния за „левичарите“ факт, че ние, за разлика от арабите и японците, пишем отляво надясно, следователно детето левичар си скрива с ръка всичко написано. Тази особеност на процеса, знаете, също не допринася за успеха им. Тук единственият съвет е търпение, търпение, търпение.

 

Сред американските професори, левичарите са 20 пъти повече, отколкото пишещите с дясната си ръка. Така че за вашето дете всичко е напред. Потърпете и му помогнете да издържи. Основното – да не се убие желанието за учене. Насърчавайте го, вдъхвайте му надежда. При благоприятни условия децата левичари, след като завършат основното училище, бързо и уверено догонват връстниците си. А оттам не е далече и до американския професор!

Следващата “около биологична” причина са конкретни неврологични диагнози: задръжки в психическото развитие, лека умствена изостаналост, синдрома на свръхподвижните деца и др.Тук всички оздравителни и лечебни мероприятия се провеждат в близък контакт с лекуващия специалист, а на детето, доколкото е възможно се вдъхва доверие в това, че неговите проблеми са решими, и изоставането може да бъде преодоляно. 

 

Още две причини могат да бъдат условно, отнесени към социалната група. Едната от тях – това е педагогически занемареното дете.

Втората безусловно социална причина – това е лошото обучение в училище. Липсата на професионализъм на учителя, личните му проблеми се проектират върху децата. Конфликт между учители и родители, нездравословната атмосфера в клас, за пореден път се отразява върху детето.
 

Причината за лошото представяне може да бъде и неправилно подбраната програма за обучение. Например, родителите на едно дете със средни възможности, поради амбиция, го записват в училище за надарени деца, или откровено, артистично надарено дете бива записано в престижно училище по математика.
 

Следващата причина за слабото представяне е социална (и отчасти емоционална) и в началното училище тя се среща сравнително рядко) – това е конфликт на детето със съучениците си, неумение или нежелание да изгради с тях адекватни приятелски отношения.

И на последно място, чисто емоционална, но доста често срещана причина е личен конфликт или просто неразбиране между учител и ученик. Понякога това е просто несъответствие в характерите. В практиката автор има случай, когато едно момиче – флегматик отказва да ходи на училище и въобще да учи, като твърди, че мрази учителката си. След анализ на причините за тази омраза, стана ясно, че учителката (носеща званието “Заслужил учител”) – е холерик, която мигновено избухва и бързо се успокоява, по време на един урок може да се извика два пъти, и два пъти прочувствено и искрено да похвали един и същ ученик. За момичето такива промени в настроението са неразбираеми и неприятни и в крайна сметка тя решава, че учителката просто лъже, без в действителност да изпитва нищо. Да се намира в непосредствена близост с човек, който лъже, за нея е много трудно, и като начин за борба тя избира, типичния за флегматиканачин да излезе от ситуацията, тоест решава да не ходи повече на училище.

  

Като правило, това си е така.Бих искала да подчертая, че не е задължително да става въпрос за родители-алкохолици или деца, които са израснали в домове за наркомани ( случва се, за съжаление, и това, но тези деца обикновено изобщо не посещават училище. Тяхната съдба е наша обща болка и тревога, но сега ние не говорим за тях). Педагогически занемарени деца се срещат при съвсем нормалн, съвсем прилични и дори много заможни семейства. Независимо дали ни харесва или не, децата днес трябва да се подготвят за училище. Не забравяйте, че педагогическата занемареност – не означава задължително проституираща майка и подут от водка баща. Както винаги в живота, всичко се оказва малко по-трудно …Детето е необщителено или прекалено срамежливо. Има някакъв недостатък във външния си вид, или е твърде избухливо и агресивно. Дразнят го или го избягват, не му дават път, то няма приятели, то не иска да ходи на училище и е постоянно под стрес, притеснява се – в резултат, на което, страда успеваемостта.

 

 

Различни видове нарушения на навиците за учене
Нарушенията на успеваемостта предизвикани от социални и емоционални причини, ние тук няма да разглеждаме. Те могат да изглеждат всякак, от намаляване на паметта на детето до категоричен отказа да ходи на училище. Всеки един случай трябва да се разглежда индивидуално с участието на родителите, училищните психолози и учителката, която непосредствено учи детето.

В този раздел ще разгледаме някои специфични нарушения в развитието на навиците за учене(СНРНУ) Тези нарушения обикновено не са пряка последица от други заболявания (като например с умствена изостаналост, детска церебрална парализа, общи неврологични дефекти, неоткоригирани зрителни или слухови увреждания, или значителни емоционални растройства), въпреки че те могат да се срещнат като съпътстващи. СНРНУсе наблюдават често в съчетание с други клинични синдроми, такива като разстройство на вниманието или разстройство на поведението или други нарушения в развитието, като например нарушения в развитието на двигателните функции или специфични нарушения в развитието на речта. 

Произхода на СНРНУ е неизвестен, но съществува предположение, че водеща роля имат биологичните фактори, които от своя страна са в тясно взаимодействие с не-биологични фактори (като ситуацията в семейството, благоприятните възможности за обучение и качеството на обучението). Въпреки, че тези нарушения са свързани с биологичното съзряване, това не означава, че децата с подобни нарушения са на много ниска степен от нормалното развитие, и с течение на времето няма да се изравнят със своите връстници. В много случаи, признаците на тези нарушения могат да продължат в юношеска възраст, и да се съхранят и при възрастните. Много често това разстройство се предшества от забавяне или нарушения в развитието на речта в по-ранните години.

Сред нарушенията на SRRSHN са:

 
1. Дислексия – специфично нарушение на уменията за четене.Главната особеност на това разстройство са специфични и значителни нарушения в развитието на уменията за четене, което не може да се обясни единствено с умствената възраст, зрителни проблеми или неадекватно обучение в училище. Може да бъде нарушено умението за разбиране на текста, техниката на четене или изпълнението на задачи, изискващи четене. Трудности при четене често се комбинират с трудности в придобиването на навици за правилно писане.

При четене се наблюдават:

- бавен темп на четене;
- пропуски, замени, изменение или допълнение на думи или части от думи;
- при опит да започне да чете отново, следва дълго запъване или „загуба на място” в текста, и неточности в изразяването;
- пренареждане на думите в изречението или буквите в думите.

Може да бъде недостатъчност в разбирането на прочетеното, изразяващо се:

- в невъзможност да си спомни факти от прочетеното;
- в неспособност да направи изводи или заключение от същността на прочетеното;
- в това, че за да отговори на въпроси по прочетеното използва по-скоро общи знания, отколкото информация от конкретния разказ.

 

 

2. Дисграфия – специфично нарушение на уменията за писане.

 При това заболяване е нарушена като способността за устно произнасяне на думите буква по буква, така и правилното писане. Наблюдава се замяна на букви, пропускане на букви и срички.

 Много често се съчетава с нарушения в четенето или е следствие от това е, и става така, че уменията за четене постепенно стават задоволителни или дори добри, а в тетрадките все още е пъна “бъркотия”.

 

 3. Акалкулия – специфично нарушение на аритметичните умения.Тук дефектът касае основните умения за събиране, изваждане, умножение и деление или решаване на задачи. Трудностите, които възникват в този случай, могат да включват недоститиг в разбирането на понятията, лежащи в основата на аритметичните операции, отсъствие на разбиране на математическите термини или знаци неразпознаване на цифровите знаци и т.н.  

 
4. Затруднения в обучението – смесено разстройство на уменията за учене.Тук се забелязва съчетание на действията на два или три от по-горе описаните разстройства, често свързани с нарушения на вниманието, паметта и умствената работоспособност. Не рядко се наблюдават емоционални и поведенчески разстройства, изразени в по-голяма или по-малка степен.

 

Автор: Е.В. Мурашова

СОЛЕНО ТЕСТО

 Соленото тесто дава огромни възможности за развихряне на детската фантазия. От него с моята дъщеря сме правили какво ли не, украшения за елхата, бижута,  свещници или просто фигурки за оцветяване.

Прави се така:

1 ч.ч. брашно

1/2 ч.ч. сол

1ч.л олио

2-3 с.л. вода

Важното е при добавянето на водата да се внимава тестото да стане достатъчно меко и гъвкаво. Търпеливо го омесете добре.и

Сега може да го разточите с дебелина 1 см., да изрежете с формички за курабийки най-различни фигурки, които след изпичането да оцветите.

Може, също така, да си направите фигурки за градината, тогава работете с тестото като пластелин.

А бижута се правят, като се направят малки топченца, които внимателно се пробиват с дървено шишче, изпичат се и се оцветяват - и ето готови мъниста.

По същия начин се прави и медалион за окачване и всякакви висулки.

След като сте готови, формичките се нареждат в тава върху хартия за печене и се пекат на около 80-100 градуса за около половин час. Тестото по-скоро трябва да съхне, отколкото да се пече.

Накрая остава да ги оцветите, но след като изстинат добре.

Процесът е дълъг, но затова пък осигурява занимание за дълго време и е особено подходящ за горещите, летни следобеди, за деца, които вече са достатъчно големи да не спят след обяд.

Приятни занимания.

ЦИСТИТ

Мъжете практически не познават цистита, но всяка втора жена прекрасно знае какво е. Причината за женската уязвимост към цистит се дължи на анатомични особености – пикочният канал е много къс – само няколко сантиметра, докато при мъжете е цели 25 см. Именно това способства за проникването на инфекция в лигавицата на пикочния мехур. И… постоянно нещо „долу” дърпа, бегом в тоалетната на всеки 15-20 минути, а облекчение няма.

Неудобството на цистита е, че като заболяване то е на границата на две области – урологията и гинекологията. Само по себе си възпалението на пикочния канал е урологичен проблем. Но причината за повечето прояви на цистит е гинекологична – нарушения във вагиналната микрофлора.
Циститът често се провокира от възпалителните заболявания на вътрешните полови органи, които са непосредствено разположени до пикочния мехур и уретрата. Понякога болестта се явява със започването на сексуалния живот, когато в половите пътища попада инфекция. Освен това по време на менструация и бременност възникват благоприятни условия за развитието на инфекция. Най-силно застрашени от цистит са жените на 25-30 години и тези над 55 години.

Правилният подход в лечението е жената да посети двама лекари – гинеколог и уролог. Но на практика с този проблем по-често се занимават гинеколозите. Ако искат да избегнат възможните усложнения, пациентките задължително трябва да потърсят помощ от лекар. Най-честото усложнение е пиелонефритът, когато инфекцията от пикочния мехур премине в бъбреците. При всяка атака на пиелонефрита се понижават функциите на бъбреците. Друго възможно усложнение е интерстициалният цистит, когато уринирането може да достигне до 100-150 пъти в денонощието. Той се развива при особен строеж на стените на пикочния мехур и практически не са поддава на терапия.

Сравнително отскоро е известно, че циститът е свързан с:
- хормоналния фон – По време на менопаузата рискът от цистит силно нараства. Освен това с възрастта при жените постепенно се извършва отпускане на органите в малкия таз, а това улеснява проникването на инфекцията в пикочния мехур.
- съпътстващи заболявания – Като уретрит, аднексит, ендометрит, хламизиоза, особено ако жената не се е доизлекувала или е опитвала да се лекува сама.
- чревната бактерия, стрептококите и стафилококите – сами по себе си тези микроби не предизвикват заболяването, но отслабват организма, а това увеличава риска от цистит. Ето защо проблемът често се изостря през пролетта, когато организмът изпитва недостиг от витамини и е с понижен имунитет.

Лечението на цистита изглежда лесно – антибактериален препарат и малко повече търпение! Но на практика не се получава точно така. Докато не премине острата болка, трябва да се лежи в леглото. Именно затова често назначават дори хоспитализиране. От болница повечето жени се отказват, но задължително трябва да полежат у дома си ден - два.
Болката минава след 2 - 3 дни и жената престава да взима лекарството, а минималният курс на лечение при цистит е 7 дни. Така циститът остава неизлекуван, а това моментално го превръща в хроничен. Лечението на хроничния цистит е доста по-трудно и може да отнеме от 6 до 12 месеца. Продължително приемане на антибиотици не е необходимо. Последните изследвания показват, че курсът на лечение с продължителност 15 - 28 дни няколко пъти повишава риска от развитието на инфекциозни заболявания на пикочните пътища в бъдеще. Докато се лекува, жената не трябва да приема силни подправки и консервирана храна. При остър цистит не трябва да се пие минерална вода, тъй като тя дразни стените на пикочния мехур.
За лечението на цистита в напреднала фаза не е достатъчна само антибактериалната терапия. С помощта на специален катетър се вкарва лекарство непосредствено в пикочния мехур. Някои специалисти прилагат ендовезикална йонофореза, т.е. вкарване на лекарството в пикочния мехур под действието на постоянен електрически ток. Този метод позволява на лечебния разтвор да проникне дълбоко в лигавицата на пикочния мехур и способства за постигането на забележителни резултати.

Спасение за някои жени, страдащи от цистит (особено постокоитален), е операцията за преместване на пикочния канал от зоната на сексуалния контакт с 2 см по-високо. Така бактериите вече не могат да проникват в уретрата по време на полов акт.

Ако имате склонност към цистит, най-добре е да спазвате няколко основни правила:
- Не се преохлаждайте! Обличайте се с топли дрехи и не прекарвайте много време на студено.
- Изключете от менюто си острите подправки, киселите и пържените храни и умерено употребявайте солени и мариновани продукти.
- Лекувайте навреме всички хронични възпалителни заболявания – от тонзилит до влагалищни инфекции. Преглеждайте се редовно при гинеколог.
- Коригирайте диетата си така, че да избегнете запека и разстройството, които провокират проблеми, свързани с пикочния мехур.
- Ако водите заседнал начин на живот, опитвайте се на всеки 5-10 минути да ставате и да се разхождате.
- Ако по време на месечния цикъл използвате тампони, сменяйте ги на всеки 2 часа.
- Посещавайте тоалетната на всеки два часа, дори да можете да търпите. Задържането на урина е нежелателно.
- Не взимайте гореща вана – по-добър вариант е топлият душ.
- Преди и след полов акт задължително си взимайте душ и изпразвайте пикочния си мехур.
- Пийте чай с мляко! Учените не могат да обяснят защо тази напитка помага при цистит, но това е факт.
- Яжте боровинки! Техните активни компоненти не позволяват на микробите да се закрепят към стените на пикочния мехур.

МОРЕТО

Жаравата на пясъка и острите миди, хладната прегръдка на морето, плискането на вълните, топлият вятър

Откраднатите целувки и зелените коктейли със сладък привкус на безвремие.

Сънените китари и безсънните нощи, среднощните къпания и ритуалното посрещане на изгрева…

Първото цамбуркане на дъщеря ти във водата, придружено със страховити писъци.

Пясъчната кула, която строите заедно часове наред. 

Огромната вълна, която я стопява за миг. 

Сълзите и меката прегръдка за утешение.

Спомените от морето, малки безценни бисери, дълбоко скрити в черупката на времето. 

Всичко, до болка познато и старателно подредено в малки кутийки, някъде дълбоко в нас.

Завинаги.

Как да запазим спомена за морето, когато отпуската е минала, а само мисълта, че само след броени седмици лятото ще си отиде. Малко украшение от мидени черупки с малка перличка, напомняща скрито съкровище, каквито са спомените от морето, скътани в сърцето ми. Лесно е, само малко мидички и моментно лепило и "истинска" перла. Ние с дъщеря ми направихме няколко такива сувенири, така че да има подарък за всички любими хора.

Опитайте и вие да придадете красив образ на спомена за морето. 

КУЧЕ КАСИЧКА

Искате ли да ви кажа къде си крием паричките в къщи ?
В куче - касичка.
Идеята ми дойде от огромното количество плюшени играчки, които имаме в къщи и понеже на мен ми е жал да ги хвърлям, нали едно време нямаше, а пък на дъщеря ми всички са й любими, реших да измисля начин някои плюшки да изпълнят полезна роля. Освен това старата касичка, в която с мъжа ми си събирахме  левчета и дребни пари в опит да спестяваме, редовно вече се проверява от нашата дъщеря. Почти всеки ден съдържанието на шареното бурканче се изсипва, преброява и анализира внимателно, след което започва усилено планиране за това какво по-напред да се купи, естествено най-вече играчки. Така че "спестяването" приключи. Но аз все пак не се отказвам лесно. Ще ви разкажа как да си направите съвсем тайна касичка.
И така- взимате една плюшена играчка, която вече е поостаряла и не толкова най-любима в момента на детето и почвате. Трябват ви ножица, цип и игла с конец / и разбира се пари, които да събирате и криете в касичката/. Разпаряте играчката откъм коремчето и вадите целия пълнеж, като същевременно проверявате да няма по шевовете някоя дупка, защото парите ще изпаднат, особено ако някой реши да гушне и помачка отдавна забравената плюшка. После пришивате ципа и касичката е готова.
Съветвам ви две неща:
първо-слагайте основно банкноти, защото не подрънкват
второ-не издавайте на детето си новото предназначение на играчката.

ХИПЕРАКТИВНОТО ДЕТЕ НА УЧИЛИЩЕ

 Когато дойде време хиперактивното дете да тръгне на училище, към неговата необузданост се добавя и агресията. To отхвърля всеки авторитет, противи се срещу заповеди и забрани, иска да промени драстично правилата на семейната заедност в своя полза. На масата се държи непоносимо; в колата непрекъснато хленчи; чупи предмети и бие другите деца. Тази на пръв поглед придружена с враждебност агресия в действителност представлява вероятно повишена възбудимост, импулсивност, безпомощност. Факт е, че детето шокира с поведението си навсякъде и по всяко време и не на последно място - в училище. Оттам родителите също получават оплаквания и предупреждения. Но каквото и да предприемат, резултат няма. Тогава започват да се упрекват взаимно. Единият бил прекалено ларж, другият - прекалено строг. Бащата издава забрана за излизане, но не cи e y дома, за да проконтролира изпълнението. Майката пък се оплаква, че тя единствено трябва да влачи целия товар. Често възникват ситуации, при които детето получава от тях противоречиви послания: "Веднага отиваш да спиш!"/ "Можеш да догледаш филма докрай!" Както и да реагира, то няма да удовлетвори желанието на единия родител, а всъщност би трябвало да обича и да слуша и двамата! На практика тези двусмислени послания са много по-объркващи, отколкото в дадения пример, а въздействието им, разбира се - още по-коварно.


Братчетата и сестричетата на хиперактивното дете не го разбират. Те го мразят, защото е досадно, пречи на всяка игра и занимание, не слуша какво казват мама и татко, никога не разтребва, нищо не довършва докрай. И още - защото очевидно " има само педал за газта, но не и спирачка". To бива изолирано от тях, от другарчетата си по игра, от съучениците си. Освен че се самоизолират, родителите също биват изолирани, тъй като и възрастните не харесват детето им и не одобряват "грешките им при възпитанието му", респективно - избягват да общуват с тях. Заклеймяване и изолация отвън, разногласия вкъщи, пълна безпомощност и безперспективност - цялото това бреме води до развод, тоест - разпад на семейството и, за съжаление, no-често, отколкото ни е известно - до малтретиране на децата.

Изглежда, че хиперактивността се проявява почти винаги в комбинация със синдрома на дефицит на вниманието и се категоризира от повечето терапевти, психолози и лекари по-скоро като смущение. Тя се наблюдава временно и с други разстройства от рода на синдрома на Турет, отравяне с олово, легастения и умствена изостаналост. Това, че симптомите й се припокриват донякъде със симптомите на други смущения, като например депресия, маниакална депресия, страхови състояния или личностни разстройства, затруднява дефинирането на единна, цялостна клинична картина.

Една от крачките по пътя към намирането на решение е разяснението! Най-важното е да се помогне на детето. Но без подкрепата на родителите това е немислимо. Детето се нуждае от разяснение, за да схване как се държи и да успее да промени поведението си.
Хиперактивното има вродена склонност да се движи, то обича и се нуждае от движение. Но нали човек се освобождава от стреса именно по този начин. Когато седим на едно място, организмът ни се зарежда статично. Такъв заряд обаче ни подтиква към активност. На сън това се случва автоматично. Тялото се обръща в леглото от само себе си, без да се събудим и се разтоварва. Малкото дете, което бива заставено да седи мирно, иска да изпълни желанието на майка си, но не знае как да се справи със стреса. To иска да е харесвано и приемано от нея и се страхува да не изгуби любовта й. Така изпада в ужасно раздвоение и за да не натрупа организмът му статично напрежение, се размърдва - започва да си клати крака, да чука с молив по масата и т. н. Това е нещо като предпазен клапан, през който се изпуска парата. 

Отличителни белези на хиперактивните деца:

* Те са в непрекъснато движение, едва успяват да се задържат на едно място, неспокойни са; шарят с крака по пода, с пръсти - по различни предмети; ако седнат, трябва веднага да станат и да хукнат нанякъде.
* Проявяват очебийна разсеяност, слаба способност за концентрация и неспособност да се отдадат за по-дълго на едно и също занимание.
* Те са спонтанни, но им липсва елементът на самоконтрол и самоуправление; откликват на всеки двигателен, реагират на всеки сетивен импулс (например - на прелитащия самолет или на лампата, която светва).
* Реагират незабавно и без да размишляват, като не се съобразяват с каквото и да било.
* Излъчват неспокойствие и раздразнение, пречат на другите и не ги оставят да се доизкажат.
* Нещо сякаш ги подтиква постоянно да говорят.
* Често оставят една работа недовършена и се захващат с друга.

Допълнителни симптоми:

* несръчни, недодялани движения;
* слаба връзка с реалността;
* ниско самочувствие;
* обезсърчение, граничещо с депресия;
* способност за бързо отпочиване;
* силна потребност от благосклонното отношение на родителите и учителите;
* постигнатото често не съответства на високата им интелигентност;
* участие във физически опасни действия без мисъл за възможните последствия.

 Счита се, че ако не бъдат взети мерки навреме, такива деца в крайна сметка не могат да получат добро образование, да изберат професия и като възрастни вече да си осигурят работа с относително добри доходи. Нещо повече при такива хора случаите на развод и злоупотреба с наркотични вещества са повече. Затова е необходимо родителите на такива деца да се насочат към специализирани психолози, за да могат да получат адекватна помощ, а и подкрепа, защото възспитаването на хиперактивно дете обременява цялото семейство.

Синдромът на дефицит на вниманието и хиперактивност е психиатрично и поведенческо заболяване, което се среща два пъти по-често при момчетата, отколкото при момичетата. Предполага се, че между 3 и 5% от децата по света страдат от това състояние. Диагнозата и лечението на синдрома са много оспорвани, особено заради медикаментирането на децата. Според Американската академия за детска и юношеска психиатрия, за да бъде диагностицирано дете със синдрома, симптомите трябва да са се появили преди то да е навършило 7 години и да продължават повече от шест месеца. Освен това  проявите на заболяването трябва да са довели до проблеми в поне две области от живота на детето – в училище, сред приятелите му, вкъщи или при социални събирания.