Жената, изиграла Ирина от “Тютюн”, Лиза от “Крадецът на праскови”, Неда от “Отклонение” и Невена от “Спомен за близначката”, ни остави над 50 роли в киното и още толкова в театъра. Ако беше послушала съвета на известната италианска режисьорка Лиана Кавани (”Нощен портиер”), в чийто филм “Животът на Галилей” се снима през 60-те години, днес Коканова щеше да е част от световния киноелит. Но дълга и любовта към близките я задържат в България.
Последните години голямата актриса прекара в къщата си в село Иглика в габровския Балкан. До последно игра на сцената на театър “Възраждане” и Сатиричния театър, грижи се за дъщеря си Теодора.
Биография
Невена Коканова е родена на 12 декември 1938 година в Дупница. Майка ѝ е от известна австрийска аристократична фамилия, а баща ѝ е бил политически затворник в Белене.[1]
Започва кариерата си като стажант-актриса на 18 години в средата на 1950-те в Ямболския театър, без да има специално образование. Изиграва над 50 роли в киното. Снима се за пръв път в ролята на Ема във филма „Години за любов“ (1957) на режисьора Янко Янков. Изпълнява ролята на Ирина от екранизацията на романа „Тютюн“ (1962) (реж. Никола Корабов), България/СССР, Жана от „Инспекторът и нощта“ (1963) (реж. Рангел Вълчанов), Лиза от „Крадецът на праскови“ (1964) (реж. Въло Радев), Ана от „Карамбол“ (1966) (реж. Любомир Шарланджиев), Неда от „Отклонение“ (1967) (реж. Гриша Островски), Герда от „С дъх на бадеми“ (1967) (реж. Любомир Шарланджиев), Тинка от „Момчето си отива“ (1972) (реж. Людмил Кирков) и много други.
През 1969 г. се снима във филма на голямата италианска кинорежисьорка Лилиана Кавани „Галилео Галилей“.
Блага Димитрова написва „Отклонение“ специално за нея. В нейна чест Министерство на културата и „Бояна Филм“ учредяват филмова награда, т. нар. „Награда на името на Невена Коканова“ за обещаващ филмов дебют на актриса. Неин съпруг е известният български режисьор Любомир Шарланджиев. Нейният брат Димитър Коканов също е актьор.
В Ямбол има Театрални празници и Драматичен театър „Невена Коканова“. На нейното име е наречен и театърът в Дупница.
Да откриеш своето място – онова, което е в синхрон с душата ти, в което си се прераждал в прекия и преносния смисъл на думата, е като среща с голямата любов. Може и да не ти се случи в рамките на един живот.
За Невена Коканова тази среща се състоя.
Съдбата й помогна да намери щастливото убежище в габровското селце Иглика. Между селцето и актрисата имаше особена връзка. Вибрираха на една честота. Невена обичаше да разказва как е открила Иглика. Объркали с колеги пътя по време на едно турне в района, колата се изкачвала уморено по поредния баир и изведнъж от нищото изникнало селцето.
Къщички с каменни покриви, липи, стада от кози и библейска светлина.
За Невена това било като влюбване от пръв поглед.
По същия начин разпознала и къщата си в селото – просто следвала ангела хранител и трепета на сърцето. Къщата на Невена е удивителна – всеки детайл в нея е премислен, носи аромата на вечност и стил. Къщата и Невена си приличаха, излъчваха аристократичност и хармония.
Имах шанса преди 17 години да прекарам в този Дом на щастието най-прекрасния уикенд в живота си.
Заведе ме там Роза Георгиева - Винената царица, първата българка пилот, една друга голяма Жена, покосена от същата болест, отнесла Невена в отвъдното.
Понякога си мисля, че тази зловеща болест има изтънчен вкус – тя никога не посяга към семплите хора, обича ярките и извисените духовно. През онзи уикенд в Иглика болестта все още я нямаше, нямаше я софийската лудница с вълчите нрави на ранната демокрация и за първи път видях как хиперактивната Роза се наслаждава на нищонеправенето. „Отпусни се и флиртувай със слънцето. Не мисли за „вълците”, каза й Невена с онзи тих и нежен глас, който помним от филмите. Изглеждаше като героинята си от „Крадецът на праскови” – спокойна и неповторима. Киното не й липсваше, София – също, в селцето всички й бяха приятели.
Да се преселиш на село е голямо изпитание за градския човек.
Понякога може да завърши с фиаско. Писателят Марко Ганчев си изпати от сблъсъка на двата свята: цивилизационните претенции на интелектуалеца и Андрешковата омраза на селските хитреци срещу всеки опит за корекция на нравите. Невена обаче бе успяла да промени местните неусетно, без да засегне гордостта и ината им. Тя направи за Иглика повече от който и да е кмет: с чар, връзки и доста хамалогия беше успяла да уреди водоснабдяване за селцето, в което до нейното идване нямаше питейна вода.
Най-много се гордееше с по-трудното завоевание: това, че научи игличани да не превръщат улиците и поляните на селцето в сметища, да засаждат цветя и отвъд оградите на къщите. Бабите много се гордееха с почетната си съгражданка и напук на българската нагласа не искаха да я прекроят по собствения си аршин, а се стараеха да се извисят до нейното ниво. Беше им приятно, че голямата дама от екрана умее да бърка хоросан и да шпаклова стени. Често я търсеха за съвет, а тя намираше блага дума за всекиго.
Иглика е пространство отвъд суетата.
Но Невена се пренесе в Габровския Балкан не за да скрие бръчките си от света. Тя не беше суетен човек.
В Иглика тя избяга от градските „вълци”. Малко преди окончателно да се уедини, актрисата направи опит да се впише в пазарната икономика. Искаше да бъде артист на свободна практика. През 1991 г. заеднос актьора Николай Калчев написаха пиесата „Последните 13 дни на цар Борис” по книгата „Корона от тръни” и мемоарите на царица Йоана. И двамата бяха искрени монархисти и с много хъс и идеализъм режисираха едноименен спектакъл, в който играеха главните роли.
„Когато Пейчинов направи прословутия си бал в Ню Йорк (толкова оплюван след това, макар че според мен Пейчинов беше искрен в желанието си да създаде българско лоби зад океана), Невена и аз играхме пиесата пред Симеон, Маргарита, децата им и Мария-Луиза. Много се вълнувахме, за нас това беше като запознанство с истинските ни герои. За тях пък Невена беше икона”, разказва Николай Калчев.
Той е и един от последните близки приятели на Невена.
Духовната им връзка продължава и след като дуетът се разпадна. Нашите политици и бизнесмени, които яхнаха монархическата идея, винаги са били стиснати и не намериха за нужно да инвестират в мита Коканова. Актрисата прие този факт без излишен драматизъм. Уедини се в Иглика и се превърна в слънцето на малките хора, чиято обич бе чиста като нейната душа.
Няма друга актриса в родното кино, която да олицетворява абсолютната женственост така, както Невена Коканова. С бялото си изтънчено лице, с тъмните и плахи очи на сърна, тя има излъчването на икона - особена мекота и достойнство, вътрешна свенливост и морална святост. Изключително фотогенична, актрисата става любимо лице на родното кино. В нея тайно са влюбени много от колегите й, посвещават й стихове, по нея въздишат българските мъже. Но до края на живота си тя остава вярна на съпруга си - режисьора Любомир Шарланджиев.
За личния си живот Невена не обича да говори, затова за него знаем повече от разкази на приятели и колеги. С Любомир Шарланджиев се запознават случайно… на снимачната площадка. Годината е 1955 г. Тогава Невена е на 17 години и е последна година ученичка в Търговската гимназия. Търсят лица за масовката на музикалната комедия "Две победи" и така попадат на хубавото момиче. Веднага оценяват органичното й излъчване пред камерата. На следващата година тя вече се снима с бъдещия си съпруг във филма на Янко Янков "Години за любов". Оператор е Въло Радев, който е изумен от естественото й държане пред камера. Шарлето, както всички казват на Шарланджиев, направо лудва по нея. "Тя е необикновена, тя е невероятна! Искам да се оженя за нея - веднага, каквото и да става!", споделя той на Иван Андонов.
Повече от две десетилетия "в радост и тъга" продължава бракът с режисьора Любомир Шарланджиев.
Двамата се вричат във вярност в Габрово. Канят цялата гилдия на обяд в Соколовския манастир. От този момент режисьорът я поставя в центъра на своето творчество и своя живот. Той е особено взискателен към нея на снимачната площадка и е безкомпромисен - ако сценарият не й подхожда, не я ангажира за роля. Но пътят им в киното се разделя. Докато нейната кариера стремително расте нагоре, Шарланджиев изпада в тежка криза след спирането на филма му "Прокурорът" с Георги Георгиев-Гец (1968 г.). За тях настъпват трудни години, Шарлето изпада в дълбока депресия. Венчето не се оплаква, стоически понася всички проблеми чак до внезапната му смърт през 1979 г. В негова памет тя завършва филма му "Трите смъртни гряха".
„Крадецът на праскови” - филм за любовта на актрисата с Раде МарковичЖурналистът Георги Тошев е познавал лично Невена Коканова. Не са били близки, но се е докоснал до нея дотолкова, че да остане поразен от силата на характера й и години по-късно да реши да напише за нея своята първа книга. Думите обаче отстъпват пред снимките и записите, защото в съзнанието на българите Невена е най-вече спомени, образи, кадри. Оказало се по-добре за нея да говорят хората, които наистина са я познавали. И за около година работа с много малко пари Георги Тошев успява да издири тези няколко човека, за които актрисата е значела почти всичко – от сръбския актьор Раде Маркович до влюбения в нея учен Марин Денев. Останалото можем да прочетем в книгата „Коя съм” на издателство „Импулс”, а вчера гледахме по БНТ1 във филма на Георги Тошев „Аз коя съм”.
- Какво откри сред снимките на Невена Коканова?
- Нахално ровейки в личните албуми на хората – на дъщеря й Теодора, на много близки приятели, снимките ми разказваха един друг, паралелен свят, една много по-интересна история от моите думи. И в крайна сметка се получи тази книга. Това е първата книга албум на нашия пазар за български творец. Подобна книга има само за един спортист и той се казва Христо Стоичков. Този мой личен проект намираше все повече приятели и поддръжници. Тук трябва да спомена режисьора Мария Арангелова и оператора Виктор Попов. След това композиторът Калин Вельов написа специална музика. Това е едно страхотно португалско фадо – парчето „За теб”. Включено е в албума „Абсент”, но ги бях помолил да го запазят в тайна.
- Труден ли е бил животът на Невена Коканова?
- Имам свидетелства, че на Невена Коканова изключително много е пречено. Без това да носи драматичен патос, както е модерно да говорим за някой човек, който си е отишъл – какъв страдалец е бил. Тя не е била страдалка и това никой не го е знаел. Но аз работя с факти като журналист. За ролята на Ирина са искали друга артистка. Ролята на Лиза в „Крадецът на праскови” е започната с друга артистка. „Отклонение” - първият български сценарий, написан за българска актриса от Блага Димитрова, в последния момент се оказва, че трябва да бъде с Доротея Тончева, защото Невена Коканова била недолюбвана от ЦК. Тя по принцип е била недолюбвана и не е приета във ВИТИЗ не защото е бездарна, което тя опроверга по категоричен начин, а просто още една от тайните й – нейният баща е лежал в Белене, той е бил царски офицер. Това нещо не може да не тегне върху биографията ти – когато си изселен, когато нямаш право да живееш в София. Но тази жена никога не се е държала като репресирана. Дори когато е забравена през 80-те години, тя също намира причини да продължи да се занимава с театър, като прави моноспектакъла „Прекрасната от Амхърст” по Емили Дикинсън.
- А какъв е бил животът й?
- Сега разбирам колко самотна е била Невена – жената, която е била толкова обичана, толкова аплодирана. Тя е водела един доста обикновен, тих личен живот. Въпреки легендите за любови. Тихостта й идва от нейната вяра. Това е една жена, която се е грижела за съпруга си, който много рано умира, и за дъщеря си и майка си. На нея й отива да е била шумна, светска, но човек, колкото и да иска такива доказателства за живота й, ще разбере, че ги няма. А най-голямото доказателство е, че през последните години от живота си тя се оттегли в Габровския Балкан, в село Иглика. Аз винаги казвам, че интересни в изкуството са хората, които носят тайни. Е, Невена Коканова е човек, който носи тайни. Много млади хора, 16-18-годишни, които бяха на филма, които не са я виждали и са гледали няколко нейни филма, усещат респект към нея, усещат, че в нея има нещо от онези митове, нещо култово. И то не защото носталгията винаги е модерна. А защото Невена Коканова е като Роми Шнайдер, като Клаудия Кардинале, като Грета Гарбо. Има нещо магнетично и това нещо не може да приключи с физическата смърт на един човек.
- Успя ли да разкриеш някои от нейните тайни?
- Зависи какво разбираме под тайни. Много хора ще се учудят на много неща и ще бъдат изненадани от филма и книгата. Аз съм открил хора, които са били много близо до Невена и не се притесняват да говорят за близостта си с нея. Раде Маркович даде на нашия екип първото си толкова откровено интервю за тяхната любов. Един друг мъж, който е бил покорен от любовта й, също говори. За него малко се знае – един български учен от Швеция, който напуска България, след като разбира, че не може да я има по начина, по който иска. Той се казва Марин Денев. Тайните са за това, за да бъдат споделяни, но умно. Ако един човек е личност като Невена Коканова, тя няма от какво да се срамува. В нейния живот няма нещо, което да е тайно, страшно, грозно, скандално. Тя е жена, която изглежда, че може да носи греха. Но тя е една жена, която толкова честно е обичала и толкова честно е правила изборите си, че няма за какво да бъде съдена. Книгата казва истини за Невена Коканова, а няма по-голяма сила от истината, каквато и да е тя. Ако човек обича, както тя е обичала Раде Маркович в един етап от живота си, но не напуска мъжа си, защото обича и него, това не е грях. Книгата и филмът, и целият проект са един пъзел от емоционални спомени, които се опитвам да подредя. Той не може да изчерпи живота на личност като Невена.
- Според теб кои са безспорните личности като Невена Коканова?
- Безспорни за мен са хора от различни поколения. Една Цветана Манева, Емил Христов като оператор, Рали Ралчев, Мариус Куркински, Явор Гърдев, Стоянка Мутафова, Татяна Лолова, Калоянчев. Талантливите хора правят грешки. Както имат своите възходи, така имат и своите падения. Талантливият човек е търсещият човек. Само той може да те изненада. Среднистите в политиката, спорта, изкуството, те никога не се провалят. Само талантливият човек може да се провали, но само той може да направи нещо, което да надскочи обикновеността на нашето битуване.
- Коя е любимата ти роля на Невена?
- Много труден въпрос, защото толкова много съм във филмите й. И все пак може би са три. Не мога да си представя Ирина от „Тютюн” да бъде с други черти. В същото време „Крадецът на праскови” и Лиза. Мисля, че това е един от най-красивите любовни филми на всички времена. От това, което аз съм гледал. Един незаслужено забравен филм – „Спомен за близначката”. Нейната роля на Невена, не само защото тя изигра това, което й се случи – болестта и смъртта на една жена от рак. „Отклонение” е също един позабравен филм, който сега го гледам с млади хора и е като френската нова вълна. Той е между Трюфо и Годар. Толкова модерен, толкова добре сниман, и такава Невена – красива, чувствена, световна. Ако гледаш Невена Коканова, тя е там някъде при Роми Шнайдер, при Клаудия Кардинале от най-силните й години, при Фани Ардан. И смятам, че през последните години от живота й с малки изключения режисьорите й бяха длъжници, защото те не написаха ролите, които тя заслужаваше. С годините за мен Невена се превърна в един много цялостен образ. Няма да скрия, аз съм много привлечен, като я гледам, сигурно първо е било физическото привличане. Тя е наистина много красива жена. Но отвъд физическото, отвъд таланта е личността. Затова хората я помнят или преоткриват. Защото тя е личност.
- Имала ли е шанса да пробие в чужбина?
- Това е нещо, за което не се знаеше много. През 60-те години тя вече е звезда в България и снима няколко копродукции с Германия. Тя снима дори във филма на Лиана Кавали „Животът на Галилей”. Получава покана да снима в чужбина. Първият уплах е, че не знае западен език. Вторият уплах е, че не може да си представи, ако замине, че изборът е да остави България, без никаква възможност в този живот да се върне. Тя не е авантюристка в онзи смисъл на думата. Тя е авантюристка като духовно пътуване, но не е човек на радикалните решения.
- Съжалявала ли е, че не е заминала?
- Невена е човек, който не обичаше да се връща в миналото. То е белязано с драматични моменти – бащата в Белене, късането във ВИТИЗ, по-късно опроверга и хората, които я подценяваха в театъра. Силата на талантливите пред бездарните е, че те надживяват бездарните. Тя ще надживее всички, които са й пречели и са я унижавали, защото има много мигове на унижение от много по-малко талантливи от нея.
- Кои от снимките в книгата са най-интересни?
- Има невероятни, много лични снимки, които за първи път се появяват. Има снимки от фестивала във Венеция с Раде Маркович – толкова са щастливи. Има снимки от архива на Жени Радева, съпругата на Въло Радев - работни снимки от „Крадецът на праскови”. Няма такъв режисьор, който толкова да обича актьорите си. Раде Маркович признава, че Въло Радев всъщност е снимал един документален филм за любовта между двама актьори. Режисьорът има чувствителността да ги остави да изиграят собствената си любов, той филмира тяхната любов. Имам няколко снимки, в които той ги гледа – Невена в обятията на Раде Маркович и Въло Радев отстрани наблюдава всичко това с такава любов.
Най-близката й приятелка сред артистите, Стоянка Мутафова, си спомня за Невена.Как се запознахте?
Тя беше съвсем младичка, когато дойде от Русе в Сатирата. Чувала бях за нея, но не я бях виждала. Дойде с мъжа си – Шарлето (режисьорът Любомир Шарланджиев - б.р.) Когато я видях, и двете усетихме, че ще станем близки. Просто не мога да ви обясня как. То - младо, дете до мен, аз - възрастна вече артистка. Само казах: „Ох, тя била много хубава, бе, много красива!” А тя така се смути. Не беше никак суетна. Нейната красота не я впечатляваше изобщо. Нали знаеш какви тънки крачета имаше, почна да ги преплита от притеснение. Аз разбрах и викам: „Няма да говорим за това.” Беше с една такава русолявичка, къса косичка и нещо стана – какво, не знам, от тогава не сме се разделяли... до смъртта й.
Какво беше вашето приятелство?
Месеци не сме бивали заедно, защото тя много снимаше и доста отсъстваше от театъра, но щом дойде, като се видим, си споделяме всичко. Тя беше по-мъдра от мен, макар че беше по-млада. Давала ми е много верни и правилни съвети. И беше отличен приятел. Знаеше какво е почтеност и какво е предателство. Никога не можеше да предаде човек. Ние, артистите, сме хора, които лесно се поддават и на туй, и на онуй. Славата ни гони. Пък и не е лесно да удържиш на изкушението. Невена никога не му се поддаде и не легна на славата си. Абсолютно никога.
Съзнаваше ли, че е дарена с изключителна красота?
Ще ти разкажа една случка. Последната й пиеса в театъра беше „Преди последния спектакъл”. Много обичаше това представление. Играехме тройка – аз, тя и Мара Статулова. Напоследък трите не се разделяхме. Невена беше Краса Красавицата. Гледам я, че се прави грозна - слага една перука, която я затуля. „Невено – викам, нали играеш красавица? Що се правиш така?” „Вече ми писна да играят на моята външност! – отговаря тя. - Не желая да я използват! Искам да играя в дълбочина.” И продължава: „Много ме е яд, когато ползват лицето ми! Искам да направя роля, дето героинята се мисли за красавица, пък всъщност не е.” И я направи тази роля много хубаво. Беше добра характерна артистка.
Хората обаче я познават повече като драматична и филмова звезда.
Защото режисьорите се възползваха повече от хубавото й лице. А и камерата я обичаше. Но Невена има много характерни роли. Например в „Ревизор” играеше дъщеря ми Машенка. Великолепна! С такъв хумор, с такова чувство, с такава ирония към всичко. В „Юнаци с криви калпаци” пак ми беше дъщеря. Там колко беше смешна! В няколко пиеси, където сме играли заедно, съм забелязала, че най-много се радваше, като ще играе характерна роля. Тури си някои чорапи и чехли да се влачи по сцената, ама прави образ! Викам й: „Тебе не те използват в този план!”. „Да – казва. - Щампа. Омръзна ми.” Винаги, когато вървяхме по улицата заедно, хората се лепяха повече за мен. Нея не я разпознаваха веднага. Не обичаше да изпъква, не се и контеше. Беше много сериозен човек. Викам: „Това е Невена Коканова”. „Иии!” – хората припадаха след това.
Разкажете случка, в която Невена е проявила своето прословуто чувство за хумор.
„Смъртта на Тарелкин”, Невена не участва в представлението. Аз си партнирам с Калоянчев. Играя бивша негова чистачка, която има две деца от него, ама той я е забравил и не ще да я види вече. Сцената е как аз съм дошла да му искам пари за децата - техните роли играеха две дечица на служители от театъра. Правех се само с два зъба отпред, другите ги почернях. Невена облича роклята на момиченцето, т.е. на дъщеря ми, грабва нашия колега Димитър Георгиев, лека му пръст, преоблечен като момчето, и си оставя два бели зъба. В момента, в който викнах на Калоянчев: „А искаш ли да видиш децата, бре? Искаш ли?”, на сцената излиза Невена. Като ми се озъби с тези два зъба, прихнах да се смея. А като рече: „Мамо!”, двамата с Калоянчев не можем да си кажем репликите. Третият човек на сцената беше Гришата Вачков. Той се обърна с гръб към публиката. Не може да спре да се смее. Ние с Калоянчев също се обърнахме с гръб. Яхнах Калата, съборих го, взехме да се търкаляме по земята и да се кикотим като луди. Невена се зъби с двата зъба, до край издържа ролята си. Толкова смешно стана. Долу разбраха ли, не разбраха ли, че това е тя, не знам. Беше и хубаво, и смешно, и страшно да не провалим сцената, а тя стана грандиозна. Друг път Невена се преправи в „Свинските опашчици”. Гледам, на сцената излиза едно момче с червена перука с щръкнали нагоре косми - направила се беше на дрипаво момче. Тича подир един бръснар. „Чичо Спаренко, обръсни ме, бе!” Викам: „Ще ти счупя главата! Ти тука ще ни утрепеш някой път от смях!” Имаше страхотно чувство за хумор.
Какво обичаше извън театъра и киното?
Да чете. Класиците, не се занимаваше с глупави романи. И още – философски книги. Изчете целия Платон, Аристотел... Изобщо винаги имаше интерес към сериозното. Но и към смешното. Хората не знаеха и винаги я приемаха като икона. Просто да се прекръстиш пред нея. А тя в себе си съдържаше всичко и за това беше интересна. Много щуротии сме правили с нея. Един път в Балчик на един покрив на вилата, която ни бяха дали за почивка, седяхме по бански. И като му ударихме един танц, пуснахме музика... На другия ден цял Балчик възмутен, че това било разврат. Купонджийка беше Невена, обичаше живота и му се радваше....
А какво не знаят повечето хора за нея?
Едва ли може да си представите колко състрадателна беше. Обичаше да помага на бедни, на нещастни хора... И много обичаше детето си. Луда беше по Тейка. Напоследък, като влезе в години, живееше само за това дете. Страхотна майка беше! Един ден ми казва: „Любчо е добър баща толкова, колкото да целува, да го мачка това дете. Ако не съм аз за всичко да се грижа, къде ще му се види краят...” Има снимки, в театъра роли да прави, детето си гледа. Всичко тя! Тя и тя!
Киното или театъра обичаше повече?
Никога не ги отделяше. Киното много я ползваше, театърът - също. Умееше да съчетава двете неща. До последен дъх не се отказа от сцената. Не! Толкова си обичаше последната роля, миличката. И имаше изключителен вкус. Рисуваше много хубаво. Как подреди къщата си на село! Всяка стая с различен интериор. Беше махнала табелата, за да не се влачат разни около нея. Обичаше самотата. Все ми викаше: „Ела тука да си изкараме старините.” „Какви старини, ма? Ти можеш да ми бъдеш дъщеря!” Един ден пак сме трите – аз, тя, Мара, и викам: „Невено, аз мога да ти бъда майка, а ти можеш да бъдеш майка на Мара. Излиза, че сме три поколения, пък не можем да се делим. Толкова се разбираме.” Невена рече: „Една и съща кръвна група сме. Какво да правиш. Годините нямат никакво значение.”
Как Невена понесе болестта?
Мъжки. Нямаше „ох”, нямаше „ах”. Знаеше какво става и до край го понесе твърдо. В това време дъщеря й Тейката вземаше изпити в Пловдив. Все й носеше шестици. Бързаше да й покаже студентската си книжка в болницата. И тя така се радваше. Само викаше: „Мамина! Мамина!” Много ми е мъчно, че не можа да се порадва на внучето, което дойде след нея. Копнееше за внуче. Бяхме решили двете да си останем в Балкана и тя там да гледа внучето. Но така... Разделихме се. След смъртта й не мога да отида сама там.
Как се разделихте с нея?
Не съм се разделила. Тя си е с мен, но тежко понесох смъртта й. Трудно днес се намира приятел. А тя ми беше истински, голям и верен приятел. Никога няма да я забравя. Беше извънредно религиозна. Аз не съм особено, но нали знаете, понякога човек се моли, когато му дойде нещо за молене. Аз се моля на починалия си съпруг Нейчо Попов и на Невена. „Ако сте някъде, викам, помагайте ми. Знам, Венче, че ако ме чуваш, ще ми помогнеш.”
Разкажете за последните дни на Невена.
Много страшно беше. Преди една от последните ни срещи един от тези гнусни вестници с големи букви беше написал „Невена Коканова умира в Правителствена болница”, което беше вярно. Ами сега! Влизам в болничната стая, а Вена вика: „Какво са писали нещо по вестниците за мен? Обажда ми се една и ми казва, че може да ме излекува.” Лоши хора има на земята. „Остави този парцал. У нас е – викам, - ако искаш, ще ти го донеса. Пишат за тебе някакви гнусоти.” „Ама какви?” „Че много по любов си ходила някога. С кого си се любила. Изкарват те...” Извъртам нещата, за да мога да я накарам да ми повярва. Дали тя ми повярва, не знам, но след това отидох при главния лекар и му казвам: „Тя не трябва да има връзка с външния свят, защото, вижте какво става. Някаква се обадила и й казала: „Не се безпокой, миличка, ще те излекувам.” Гнусно. Как може хората да си позволят такова страшно нещо! Да напишат с огромни букви такова заглавие за един човек, който наистина умира. Последното, което ми каза Невена, беше: „Виж какво, аз съм наясно. Искам в черквата, когато съм на опелото, да ми запалиш свещичка над главата.” Викам: „Невено, всичко става. Нека имаме надежда все пак.” Тя беше мъжко момиче. Не се преструваше, не се жалеше. Почина без мен. Тъкмо се готвех да тръгвам за представление, когато дъщеря ми разплакана, звъни по телефона: „Край?”, питам. „Да!”, потвърждава. „Как е станало?” „Просто.” Беше много зле накрая и много се мъчи. Починала е, малко след като дъщеря й си е тръгнала. А аз се канех след представлението да отида. Помня, че Рашо (Рашко Младенов), директорът ни, вика: „Моля ти се, играй. В памет на Невена трябва да го направиш.” Стегнах се. Играх. След това директорът съобщи на публиката, че Невена е починала. В салона се чу едно такова ахкане, един вопъл премина. Хората много я обичаха...
Тя си остава моята Невена. Вкъщи си я имам на снимка. Нея и мъжа ми. Не ги държа на стената. Човек свиква със снимките като с предметите. Държа ги в едно чекмедже. Вадя си ги понякога, разговарям с тях и ги прибирам... Не мога да я забравя, моята Невена.....
Филмография
"Години за любов" (1957), режисьор Янко Янков
"В тиха вечер" (1960), режисьор Борислав Шаралиев
"Бъди щастлива, Ани!" (1961), режисьор Владимир Янчев
"Стръмната пътека" (1961), режисьор Янко Янков
"Тютюн" (1962), режисьор Никола Корабов
"Среднощна среща" (1963), режисьор Никола Минчев
"Инспекторът и нощта" (1963), режисьор Рангел Вълчанов
"Крадецът на праскови" (1964), режисьор Въло Радев
"До победата и след нея" (До победата и по неа, 1966), режисьор Живорад (Жика) Митрович
"Карамбол" (1966), режисьор Любомир Шарланджиев
"Най-дългата нощ" (1967), режисьор Въло Радев
"Отклонение" (1967), режисьори Гриша Островски, Тодор Стоянов
"С дъх на бадеми" (1967), режисьор Любомир Шарланджиев
"Гибелта на Александър Велики" (1968), режисьор Владислав Икономов
"Галилео Галилей" (1968), режисьор Лилиана Кавани
"Опасен полет" (1968), режисьор Димитър Петров
"Танго" (1969), режисьор Васил Мирчев
"На всеки километър" (1969), режисьор Неделчо Чернев,Любомир Шарланджиев
"Мъже в командировка" (1969), режисьори Гриша Островски, Тодор Стоянов
"Botschafter morden nicht" (1970), режисьор Георг Леополд
"Странен двубой" (1971), режисьор Тодор Стоянов
"Кръгове на обичта" (1972), режисьор Кирил Илинчев
"Сърце човешко" (1972), режисьор Иван Ничев
"Момчето си отива" (1972), режисьор Людмил Кирков
"Обич" (1972), режисьор Людмил Стайков
"Тигърчето" (1973), режисьор Мариана Евстатиева-Биолчева
"Най-добрият човек, когото познавам" (1973), режисьор Любомир Шарланджиев
"Деца играят вън" (1973), режисьор Иванка Гръбчева
"Баща ми бояджията" (1974), режисьор Стефан Димитров
"Дърво без корен" (1974), режисьор Христо Христов
"Последният ерген" (1974), режисьор Владимир Янчев
"На живот и смърт" (1974), режисьор Неделчо Чернев
"Сватбите на Йоан Асен" (1975), режисьор Вили Цанков
"Не си отивай!" (1976), режисьор Людмил Кирков
"Нако, Дако и Цако – шофьори" (1976), режисьор Иван Касабов
"Изгори, за да светиш" (1976), тв сериал, режисьор Неделчо Чернев
"Спомен за близначката" (1976), режисьор Любомир Шарланджиев
"Циклопът" (1976), режисьор Христо Христов
"Матриархат" (1977), режисьор Людмил Кирков
"Слънчев удар" (1977), режисьори Ирина Акташева, Христо Писков
"Чуй петела" (1978), режисьор Стефан Димитров
"Сами сред вълци" (1979), тв сериал, режисьор Зако Хеския
"Трите смъртни гряха" (1980), режисьори Невена Коканова, Любомир Шарланджиев
"Уони" (1980), режисьор Владислав Икономов
"Дами канят" (1980), режисьор Иван Андонов
"Приключенията на Авакум Захов" (1980), тв сериал, режисьори Йордан Джумалиев, Милен Гетов
"Търновската царица" (1981), режисьор Янко Янков
"Слънце на детството" (1981), режисьор Илко Дундаков
"Язовецът" (1981), режисьор Павел Павлов
"Есенно слънце" (1982), режисьор Павел Павлов
"Кристали" (1982), режисьор Атанас Трайков
"Предупреждението" (1982), режисьор Хуан Антонио Бардем
"Константин Философ" (1983), режисьор Георги Стоянов
"Опасен чар" (1984), режисьор Иван Андонов
"Спасението" (1984), режисьор Борислав Пунчев
"Тази хубава зряла възраст" (1985), режисьор Хачо Бояджиев
"Горски хора" (1985), режисьор Павел Павлов
"Ешелоните на смъртта" (1986), режисьор Борислав Пунчев
"Три Марии и Иван" (1986), режисьор Красимир Атанасов
"Време за път" (1987), тв сериал, режисьор Неделчо Чернев
"Дом за нашите деца" (1987), тв сериал, режисьор Неделчо Чернев
"Вечери в Антимовския хан" (1988), тв сериал, режисьор Павел Павлов
"Селцето" (1990), тв сериал, режисьор Иван Терзиев
"Искам Америка" (1991), режисьор Киран Коларов
"Сезонът на канарчетата" (1993), режисьор Евгений Михайлов
