сряда, 26 февруари 2014 г.

В ПАМЕТ НА ДЖОКО РОСИЧ...

Четирима конници застанаха пред столичната църква „Свети Седмочисленици", за да изпратят в последния му път Джоко Росич.
Поклонението пред тленните останки на любимия на поколения българи актьор започна в 11 часа.

81-годишият Джоко Росич почина на 21 февруари в болница "Лозенец", няколко седмици след като бе опериран от тумор в мозъка.

Стотици приятели, роднини, колеги и почитатели са наредени на опашка и в момента влизат в църквата, за да си вземат последно сбогом с Джоко Росич, съобщи "24 часа".

Четирима приятели на актьора дойдоха пред храма на черни коне. Единият от тях е Ивайло Калоянчев, син на Георги Калоянчев, който е започнал кариерата си като каскадьор през 1975 г.
Джоко Росич бе известен с любовта си към конете.

Ездачите - каскадьори от групата, "наследник" на отбора на покойния Димитър Кехайов в Киноцентъра "Бояна", стояха като почетна стража пред църквата "Св. Седмочисленици" по време на поклонението, предаде БТА.

"Джоко много обичаше конете, непрекъснато беше между нас - изпращаме го като приятели и колеги", каза един от каскадьорите Йордан Захариев.

"Не мога да разделя Джоко от коня - във всяка роля той е на кон. На-добрият ездач между актьорите и най-добрият актьор между каскадьорите", допълни продуцентът Александър Методиев, инициатор на жеста на почит към именития артист.

Председателят на Съюза на артистите Христо Мутафчиев сподели, че няма отделен спомен за Джоко, защото всяка среща с него е паметна.

"Споменът ми за него е гласът. След смъртта на Джоко малко останаха истинските мъже в България. Той не поучаваше, не размахваше пръст - само с едно "добър ден" те учеше на уважение, достойнство, чест", заяви Мутафчиев.

Никола Анастасов пък бе категоричен, че не се разделя с колегата си, защото "той остава в нас".

"Хубаво бе, прекрасно бе, че го имаше - изключително топъл актьор, с глас който гали. Мъжкар на екрана и в живота - нещо, което лично изпитах. Когато снимахме филма "Осмият", трябваше да ми удари шамар и едва не ми проби тъпанчето", спомни си с усмивка Анастасов. 


Джоко Росич (Джордже Мирко Росич) е български актьор от смесен произход, участвал в над 110 филма. Роден е на 29 февруари 1932 в Крупан, Кралство Югославия.
Майка му е българка, а баща му – сърбин. През 1951 г. емигрира в България по политически причини. Завършва икономика и школа по радиожурналистика, след което работи 17 години като журналист в БНР. Снима се в български, унгарски и сръбски филми. Понякога е наричан „легендарният каубой“. Носител е на орден „Кирил и Методий“ първа степен. Женен е, има две деца (Ирина Росич, Стоян Колев) ,четирима внуци(Валентин Христов, Мария Колева, Джордже Събев, Пламена Колева )и правнук – Бранимир Христов(Бранко). Джоко Росич е любител и колекционер на оръжия, най-вече ножове.[2]
Едни от най-известните филми, в които е участвал, са „Осмият“, „Езоп“, „Демонът на империята“, „Михаил Строгов“, „На всеки километър“, „Гоя“, „Антихрист“, „Баща ми бояджията“, „Иван Кондарев“, „Сватбите на Йоан Асен“, „Войната на таралежите“, „Камионът“, „Хан Аспарух“, „Време разделно“, „Под игото“, „Капитан Петко войвода“, „Зарево над Драва“ и др.
През февруари 2010 година получава наградата „Златен век“ на Министерството на културата за големите му заслуги и принос към българското кино.[3]
На 21 февруари 2014 г. Джоко Росич умира от рак в болница "Лозенец", дни преди да навърши 82 години.[

Филмография


Ето и едно от последните му интервюта:

- Как се чувства един толкова известен актьор, станал вече на 81 години? Кое е най-преломният момент във вашия живот?- Този въпрос има смисъл, затова защото аз бях 17 години журналист в Националното радио и случайно попаднах в един филм - “Хроника на чувствата”. Това беше преди повече от половин век. Аз взимах неплатена отпуска от радиото след това, за да се снимам във филми. 

Има 2 преломни момента в моя живот
Единият е по време на събитията в Чехия през 1968 г. - тогава мен ме изгониха от радиото, защото аз не бях български поданик. Веднага след това изгониха и съпругата ми по една единствена причина, че съпругът й е чужденец. Тогава започнах активно да се снимам. Аз никога не съм си представял, че ще напусна журналистиката и ще стана актьор. И така започнах тук-таме да се снимам, беше рехаво, но все пак си докарвах някакви доходи. След това снимах доста филми. През 1976 г. се снимах в един унгарски, който се прожектираше и в България. Той се казваше “Под краката им свири вятърът”. Заглавието всъщност показва съдбата на моя герой, тъй като те накрая го обесват и под краката му свири вятърът. Това е един също преломен момент в моя живот, защото аз тогава все още не бях убеден, че това е моя работа и се чувствах като пришълец, като чуждо тяло. След завършването на филма обаче се убедих, че това нещо аз го мога. Това е велико усещане и аз почувствах, че това е моето призвание.

- Разбрах, че все още продължавате да се снимате във филми...- Участвам все още, никога не съм прекъсвал. Последният филм, в който играх, беше “Пъзел” на Иво Стайков. Наскоро имах покана да участвам и в театрално представление. Много пъти са ме канили, но аз никога не съм го правил, защото смятам, че театралната сцена, театралният актьор е друга професия, че това не е за мен. Много колеги могат и едното, и другото, но аз смятам, че не мога да бъда театрален артист. А може и да мога, но никога не съм го пробвал. Покани ме Влади Люцканов в Младежкия театър, тъй като ще правят някаква френска пиеса с трима актьори, три действащи лица и ме покани да бъда едно от тях. Аз имах желанието да го направя, но 

вече не мога, защото съм сляпНе мога да чета и той не ми се сърди, разбира ме. Във киното е друго, защото днес се снима само един епизод и аз мога да го наизустя. Така че с кино ще продължавам да се занимавам, но, разбира се, все по-рядко, защото роли за моята възраст вече почти няма. Но ако има някъде да се играе някакъв старец, с удоволствие ще го направя.

- Във филма “Хан Аспарух” вие участвате в почти всички батални сцени. Трудно ли ви беше? Вярно ли е, че са ви взели в киното само защото сте умеели добре да яздите?
- Не - това не е вярно! Аз се научих да яздя заради един филм, а преди това бях снимал много филми. Трябва да ви кажа, че в продължение на 35 години аз яздих кон. Това беше в сериала “Демонът на империята” на Вили Цанков. Тогава 30 души актьори се учихме да яздим, но после колегите се върнаха по театрите, а аз останах в киното.

- Прави впечатление, че през миналата година и в началото на тази си отиде едно цяло поколение знакови актьори, фаворити в киното и театъра... С кого от тях бяхте най-близък?- С всички бях приятел и много близък. Даже този понеделник, който отмина, бях в Хасково на откриване на паметна плоча на Георги Черкелов. Както знаете, той е от Хасково, но от цялата актьорска гилдия май само аз бях там. Коста Цонев си отиде, Наум Шопов също, Велко Кънев, Калата, Ачо... – това са все мои приятели. С Хачо Бояджиев често се виждахме тук, в това кафене на пазара Ситняково, където сега говорим с вас. Права сте, че си отиде цяло едно поколение талантливи актьори, а съвсем наскоро изпратихме и Тошко Колев.

- Бихте ли разказали някакъв спомен за някого от тях?- Какво да разказвам? Както и сега в Хасково искаха да кажа някакви слова за Черкела, защото ние сме приятели от 50 години с него. Работили сме заедно, заедно сме живели, обичали сме се. Те случките са милиарди, защото при актьорите, когато се отиде на снимачната площадка, всичко е случка. Ние просто осиротяхме, обедняхме. Аз актьорското съсловие не си го представям без Наум Шопов, Коста Цонев, без Велко Кънев, без Калоянчев, без Тодор Колев... Изведнъж си задаваш въпроса: “Как така може да ги няма?”. Времето върви, събитията отминават, хората остаряват един по един...

- Разбрах, че имате проблеми със зрението. Колко диоптъра са ви очилата?- Не до диоптри ми е проблемът - моето е дегенерация на ретината на двете очи. Това не се оправя с диоптрите...

- И Стоянка Мутафова има проблеми със зрението, но чете с лупа?- Нейното е друго. Тя има оптически проблем. Аз и с лупа не мога да чета. Това заболяване не се лекува, а се получава от прожекторите. Аз вече 50 години съм в тяхната светлина.

- Имате ли други болежки?- О, човек на моята възраст има 2000 такива, само че аз не им обръщам много-много внимание.

- Спортувате ли?- Вече не. Сега само ходя. Добре, че и това правя все пак.

- Как приемате старостта?- Може да звучи като клише, но е вярно: “Всяка възраст си има своята хубост”. Аз не мога да се оплача от годините си, от състоянието си. Неотдавна, като ме питаха какво е да си на 81 години, казах: това означава да си свободен, тотално свободен човек. Както никога не си бил да не зависиш от нищо и от никого.

- Да ви питам и за сексуалните отношения на един човек като вас?...- Какво за секса? Всичко зависи от психическата нагласа на човек. Когато той вътрешно е убеден, че е мъж, че може, защо да не е така?

Аз нямам проблеми в това отношение!

- А как поддържате този хубав тембър на гласа?
- Заради този глас ме избраха да работя в радиото, но не го поддържам. Пия, пуша, въпреки че имам заболяването Райнике - това са мехури на гласните струни. Може да се оперира, но не ми пречи нито да дишам, нито да се храня. А закога да се оперирам?
Питахте ме за други болести. Имам 3 стенда в сърдечната област, но и това преживях. Първия път ми правиха операцията в болницата на Чирков, а втората в “Токуда” при Иво Петров. Съпругата ми наскоро преживя операция на жлъчката, която направиха в “Токуда”, но сега вдигна висока степен на кръвната захар и е в МВР болницата.

- Каква е диагнозата?
- Рак. Страшна е, но се надявам да се оправи- С вашата съпруга се запознавате в радиото...- Да. Там се запознахме. Ние и двамата имаме по едно дете от първите си бракове. Аз имам дъщеря, която живее в Канада и по-добре, че не е тук. А синът ни загина преди почти три години при един нелеп инцидент. Задавил се е с баничка и почина в подлеза на Орлов мост. Беше на 51 години, има две дъщери, които са наши внучки. Имаме и правнук. Той беше журналист от радиото, Стоян Колев се казва.

- Разбрах, че Кристина Патрашкова е видяла фаталния край на сина ви в подлеза и тя ви е казала някакви страшни неща...- Не. Не е тя. Видяла го е една /извинявам се за израза/ патка, една патка от нейната редакция. Това се надявам да го публикувате - една патка го е видяла.

- Как се казва тя?- Не знам, но и не искам да знам! По-добре да не ме среща, защото не знам как ще реагирам. Бяхме с Данчо Василев на ей оная маса и тя участваше в разговора и аз си говорех с други хора свободно. Мислех, че съм сред приятели.. И тя писала в някаква страница как са били заедно с моя син, как той и е говорил много добре за мене, и после казва: “Аз бях там, видях как краката му потреперваха, а главата му увисна като на куче”. Как може такова нещо?! Ето тук седеше тази патка! /ядосва се - б. а./.

- Лекарите нищо ли не са могли да направят?...- Не, той е умрял за минутка. Човек, като се задави, спира да диша и толкова. Но това са си наши, семейни трагедии, които на никого не пожелавам да му се случват.

Няма коментари:

Публикуване на коментар