ФЕЙХОА - МЕЖДУ ЯГОДА И АНАНАС

Ако едно растение няма местно название, е много вероятно то да не се среща в дадения район или да го има само колкото да потвърди правилото. Точно такъв е случаят с фейхоа у нас. Познато е единствено на професионалисти и на най-запалените градинари любители. Въпреки десетките опити да се отглежда в градината, където му е мястото, едва няколко българи могат да се похвалят с истински успех.

Високият критерий е да берат плодове от екзотичното топлолюбиво дърво. Но за майсторство се брои и опазването му като декоративен вид, независимо че през сурови зими надземната част измръзва понякога и напролет изкарват нови издънки. Такива екземпляри приличат повече на храст. Което не пречи да са истинско бижу в градината. Сами по себе си сребреещите от едната страна листа и изумителните цветове (на снимката вдясно ) са предостатъчна награда за упорството да бъде адаптирано у нас. Любопитно, но малко известно е, че и венчелистчетата стават за ядене - сладки и хрупкави са.

Всъщност опити да се отглежда дървото у нас има от 90-те години на миналия век. По време на соца след пътуване до Грузия на любознателни "големци" им идва идеята да си внесем фиданки за плантации. Защото няма начин нашият климат да пада по-долу, а за специалистите да не говорим. Според ботаници общо към 2500 растения са "боднати" експериментално по Южното Черноморие. Но без зимна защита дръвчетата гинели и постепенно ентусиазмът спаднал до отрицателен.

През последните години опитите се подновяват от много по-мотивирани любители и някои от тях наистина берат плодове, макар реколтата да се побира в една фруктиера. Плодовете приличат на кокоше яйце и са приблизително със същата големина. Обаче на цвят са наситенозелени отвън дори когато са напълно узрели. Месото е сочно и с ясно очертана желеобразна маса със семенца около центъра и по-твърда, леко зърнеста част под кората, оприличавана на структурата на круша.

При масовите сортове узрелите плодове падат на земята, когато са достигнали най-пълноценната си фаза. Но може да се оберат и една идея по-рано, за да не се набиват при удара. Тънкостта е да се уцели моментът на готовност. Преждевременното прибиране си личи по нагарчането. Ако пък меката част е станала почти кафява, плодът е презрял и върви към влошаване на вкуса.

Ориентирът за готовност е при лек натиск с пръсти върху "яйчицето" да се усети едва забележимо поддаване като при узрели банани, обяснява един от майсторите, който отглежда фейхоа на закътано място край Приморско. При "добивите" у нас тестът не е проблем, въпреки че оптималното време да се оберат е кратко - няколко дни. Това обаче обяснява защо не са обект на масов износ дори от държавите, в които са обичайна култура. Неудобството от залповото узряване и необходимостта да се изпревари влошаването на качеството се компенсират с факта, че при замразяване в рамките на година фейхоа почти не губи полезни съставки.

Ароматът на плодовете на повечето сортове е много характерен. Силен, с доминиращи сладки нюанси и по-дискретни - на лютиви билки, на втори план. За вкуса всяко небце има свое мнение. Повечето хора го оприличават на коктейл от ягоди, ананас и гуава - сочна смес от сладко и кисело с тръпчива нотка. На някои пък им напомня сироп за кашлица.

Освен за пряка консумация плодовете са подходящи и за всякакви сладка, конфитюри, желета, сокове. В Нова Зеландия, Калифорния, Австралия, Чили, Колумбия ги включват в шоколади и бонбони, в зърнени закуски и дори правят от тях вино и концентрати. 
Заради семчиците и многото полезни съставки намират приложение и в козметиката. А жените, които ги берат от градината си, ги използват като естествен скраб за почистване на кожата.

Но в останалата част от света, където е по-малко или повече неизвестен, дори не знаем как да го ядем. Краткият отговор е: "Като киви". Ако ще се съобразяваме с етикета, разбира се. Режем през средата хоризонтално на две и изгребваме съдържанието до кората. На местата, където пазарът традиционно предлага плода, има и специални прибори, но то и за кивито се продават едни смешни приспособления. Същата работа върши която и да е десертна лъжичка обаче. За лош вкус се приема само плодовете да се белят като картофи.

Другият, "хулигански", начин да опитаме от сладките зелени "яйца" е заимстван от спонтанността на децата. Отхапва се връхче, плодът се стиска равномерно с пръсти откъм другата страна и едновременно се изсмуква желеобразната "плънка". А кората се изхвърля, макар че може да се яде. Според много хора е безсмислено да се изхвърля и дори я намират за вкусна. Такова е и мнението на един от българите, които отглеждат няколко от екзотичните дървета. "Вероятно защото съм бил непредубеден, когато за първи път опитах. Чак след това прочетох, че кората хич не била вкусна, но щом дотогава не ми е била неприятна, защо да я избягвам?!"

В състава на плода влизат много полезни вещества, свързвани с благотворни ефекти върху здравето, но заради сравнително ограниченото разпространение няма много научни изследвания, които да ги доказват. В Нова Зеландия, Бразилия, Уругвай, Парагвай, Аржентина, Чили, Колумбия и други държави, където има традиции в отглеждането, народната медицина приписва на фейхоа чудодейна сила. От намаляване на холестерола до защита от сърдечни болести и рак. 

ВИЗИТНА КАРТИЧКА - Ботаническото наименование на това впечатляващо с необикновени цветове и плодове дърво от семейството на мирта е Feijoa sellowiana, но до средата на миналия век е носило името Acca sellowiana. Освен чисто дървесни има и не по-малко атрактивни храстовидни видове. В различните езици произношението гравитира около "фейхоа". Но има и по-двусмислени за българското ухо варианти. Често вкусът на овалните зелени плодове е оприличаван на ягода, ананас, гуава или маракуя. Затова и някои народни названия използват тази прилика, за да именуват вида ананасова гуава или ягодова гуава. Заради високото съдържание на йод в плода разговорно е наричано и йодно дърво. Навлиза в Европа благодарение на испански, френски и италиански ботаници, които с разлика от няколко години го донасят от Южна Америка. Днес на нашия континент са разпространени 20-ина разновидности. Приспособяват се сравнително лесно, ако не са изложени на големи студове през зимата. Към почвите и влажността са по-толерантни.