МАЙЧИНИТЕ ТРЕВОГИ И ДЕТСКАТА БЕЗОПАСНОСТ

Връзката между детето и майката е вероятно най- силната от всички възможни човешки взаимоотношения. От мисълта за бебето в нея, бременността и всичко, което се случва през нея, до раждането и първото свързване „на живо”, тази връзка се преплита и обогатява във всеки аспект – физиологичен, психологичен, социален, както и на подсъзнателно ниво. Тя трае под разнообразни форми и прояви през целия живот. 

Когато детето е малко, то има физическа и психическа нужда от майчина закрила и помощ, но с всеки изминал ден, нуждата от независимост и самостоятелност у него расте и постепенното овладяване на околния свят и собственото тяло, придобиването на умения и личен опит, е крайно необходимо за развитието му. С времето идва ред на отделяне за известно време, което също е полезно за детето, а и за майката, стига се до детската ясла и градина, до училищните дни. А през пубертета, знаем, отделянето от майката е напълно в синхрон с бунта към родителския авторитет като начин да се открие личната идентичност. 

С отдаването на грижите за детето и на друг – баби и дядовци, роднини, различни институции, както и прехвърлянето им на личната отговорност на детето, като то прекарва свободното време с приятели, майчините тревоги за личната безопасност на детето се увеличават. Всъщност излиза така, че да се тревожи за детето си е неделима част от отговорността и съвестта й като родител. „Какво ли прави в момента?”, „Дали е добре?”, „Има ли нужда от нещо, от мен?”, „Добра майка ли съм, като го оставям на друг?” – всяка майка си е задавала тези въпроси и въображението й е в състояние да изкара наяве драматични картини, отключени от коварното „Ами ако…?” Какво се крие в него:

Големият лош свят – съвсем реални са опасностите, които ни дебнат в „големия лош свят”, още повече, когато сме свидетели или жертви на социална несправедливост и неефективна съдебна система, корупция и безхаберие от страна на отговорните. Освен, че не можем да предвидим какво ще ни се случи на нас, можем ли да предвидим какво ще се случи на детето ни. Битови инциденти, безчет престъпления, злополуки, педофилия…всичко е възможно. Докъде можем да стигнем обаче? До параноя, паника, свръхпротекция? Доколко можем да защитим детето си, кога прекрачваме границата и започваме да му вредим?

„Когато е малко, дай на детето корени, когато порасне – дай му криле”. Така казват мъдрите и вероятно неслучайно. Увереността у едно дете, че е закриляно, че на нуждите му се откликва и мама е винаги наблизо, когато трябва, му помага да расте уверено в собствената си ценност, една солидна основа на здравословно самочувствие и самооценка, близка до реалната. 

Но когато то отклони поглед и се чувства готово да изследва света, себе си, да завързва приятелства и да се вписва в действителността – свободата, поощрението, които му даваме, е главното условие то да се развива като личност. Отговорността, която поема за себе си, го води към едно от малкото неща, които не можем да му дадем – личния опит. Независимо, дали става дума за слизане по стълбите или прибирането от училище. Отговорният родител само трябва да прецени възрастта ( и зрелостта ) и обстоятелствата, като гаранция за безопасност.

А опияняващата свобода, която дава успехът, наистина му дава криле – да мечтае, да расте, да бъде.Колкото до нeуспеха – никой не е застрахован от него. Напротив, той е най- добрият учител, стига да му се отдели нужното внимание и той да бъде „преработен”, така че да се извлече опита от него. Именно родителят е този, който ще създаде такъв навик – спокойно и без излишен афект да се разсъждава върху провала, за да бъде предотвратен друг път.

„Не можем да предпазим детето от света, но можем да му покажем как да се предпазва само”. И така, вместо постоянно да защитаваме децата от мними и реални заплахи, които го дебнат от всеки ъгъл или човек, е по- конструктивно да го научим то само да се пази.

На страха очите са големи. Много родители, съзнателно или не, плашат децата с лекаря или полицая. Ако се случи така, животът му да зависи от някой от тях, как би се престрашило да потърси помощ? В най- добрия случай детето не бива да се страхува от кръв, болка, от лекарския преглед. То трябва да може да заговори полицай и да обясни нещо, което го тревожи.

Информационно просветление – детето трябва да знае имената, адреса си, телефонните номера на родителите си и да е наясно на важността на тази информация. Тя трябва да бъде споделяна в критичен момент, с хора, на които има доверие, независимо дали са в полицейска униформа или не. То трябва да знае, че безцелното споделяне на каквато и да е информация с непознати или случайни хора е абсолютно забранено. 

Следите остават - когато е навън, без нас, то не бива да се скита само, а в компания на други деца. Да предпочитат оживени, но безопасни места – парка, игрището, площада. Добре е и ние да познаваме приятелите му, къде живеят и поне с някой от родителите им да поддържаме контакт. Задължителен навик у него е да ни съобщава къде отива и с кого, да го се обажда, ако закъснява. Тук доверието, което сме градили до момента е критично. За такива неща, то не бива да ни лъже и да съзнава отговорността, което му прехвърляме, оставяйки го да излиза само.
Сам вкъщи – дори и вкъщи детето не винаги е в безопасност. За да бъде оставено само, то трябва да познава всички електроуреди, да няма достъп до опасни вещества, оръжие, алкохол, да не се надвесва над отворени прозорци. Трябва да му се и обаждаме на някакъв неравен интервал от време или да помолим някой, на когото имаме доверие, да го наглежда. То трябва да има написано на видно място всички важни телефонни номера – пожарна служба, полиция, близки, роднини. Всичко, което го тревожи, е повод за такова обаждане, поне на нас, ако не е спешен случай. 

Страхът не е страшен. Особено важи това за момчетата, които от малки са приучавани да бъдат „истински мъже”, супергерои и изобщо всякакви безстрашни създания. Напротив – истинският герой познава и приема страха, защото той му помага да оцелява. Ако детето се чувства заплашено, нека да е свободно от скрупули и да бяга с пълна сила или да крещи, ако е необходимо. Мъжеството се крие и в ранното усещане на опасността и адекватната реакция.Стоическото мълчание не го прави по- голям мъж, а напротив – може да заплашва живота му. Страхът не е повод за срам, както внушават разни приказки и филмчета, а средство за оцеляване.

Адът, това са другите– безспорно най- голямата опасност са непознатите хора и всички ужасни неща, които могат да сторят на детето ни. В отношенията с непознати има и няколко момента, които не са ясни на детето, а ние приемаме за даденост:

• Кой точно е непознат? То постоянно ни вижда с непознати ( и за него, и за нас ), с които ние свободно общуваме. Така че непознатият на пръв поглед за него не е непременно лош, трябва да му обясним какво влагаме в тази дума. 

Непознатият, с когото то не бива да говори, е този, който най- общо иска да направи нещо лошо с него – да го нарани, отведе от нас. Такъв човек би го заговорил единствено, когато детето е само. Затова – никога да не говори с непознат, ако ние не сме наблизо, или някой, когото познава. То дори не бива да казва „мама ми забранява да говоря с непознати”. Лошият непознат обикновено предлага сладкиши, някаква игра, да разгледа някоя нашумяла технологична джаджа, предлага да се разходят до уж близко място, да намерят заедно уж изгубен домашен любимец. Детето не бива да приема никакво предложение от непознат човек, дори и да има вече някакъв разговор помежду им, дори и да ни е виждало да говорим с този човек. Входната врата да не се отваря под никакъв предлог, ако детето е само, освен при пожар. По телефона се говори само с близки и дори и на тях да не казва, че е само.

• Какво е добро и какво е лошо докосване? Без срам, детето трябва да знае, че има зони по тялото му, които само мама и лекарят, и то в нейно присъствие, докосва. Ние също трябва да спазваме определен граници в това отношение. Пошляпването по дупето на една възраст е закачка, на друга – причина на неудобство. Прегръдката е добро докосване, ако е през раменете и за кратко, но притискането не е. Целувките са приемливи по бузата и то между роднини и близки приятели на еднаква възраст. Ако детето не познава собственото си тяло, то не би имало чувство за нередността на едно докосване и може изобщо да не ни сигнализира, че е имало такова.

И когато говорим с детето за неговата лична безопасност, трябва да сме спокойни, а не в паника и параноя, да се пазим от крайности. Това е част от живота, която то трябва да познава, а не повод за нов, но напълно излишен страх. Нека оставим емоциите на майка- орлица настрани и да говорим спокойно и овладяно. Ако се случи да заварим нещо нередно или детето да ни сподели за такова, да не изпадаме в истерия и да се опитаме да проведем диалог, да похвалим наблюдателността му и факта, че ни е казало. Колкото и да е трудно в този момент, защото обичайната родителска реакция е шамар, прегръдка и плач. Тоест нищо конструктивно за в момента. 

Да, не можем да пазим детето докрай и да не се отделяме никога от него. Не можем и не трябва. Това, което можем е, да го научим да се грижи за себе си, когато нас вече ни няма неотлъчно до него. Именно това, а не постоянното бдене над него ни прави загрижен и отговорен родител.