Първата миризма, която ме удря в Южна Франция, е на лавандула. Втората - на чесън. Двете ухания бързо се смесват, но после се разпадат на множество други. Всяко следващо вдишване отправя предизвикателство - босилек, канела, розмарин.
Първият образ от Южна Франция е гладката кора на платана, известен у нас и като чинар. Сега обаче става ясно откъде френските импресионисти са измислили техниката си - онези малки докосвания с четката в различни цветове, които като мозайка създават общото впечатление. Ами от кората на платана, разбира се - всеки сантиметър от нея съответства на нюанс от зеленото, кафявото, жълтото, положен от четката на художника. Те се редуват и преливат като в мозайка, сякаш природата е "снимала" някоя от картините на Сезан.
Екс ан Прованс
е родният град на художника. Леко намръщен, присвит в раменете, той е застанал скромно, изваян от бронз, встрани от централния градски площад Ла Ротонд и наблюдава как се плискат водите на фонтана. Домът му е един от многото в малките улички околовръст, напълно незабележим в редицата прасковено-оранжеви сгради. Духът на художника обаче живее във всичко наоколо - човек има чувството, че е достатъчно да огради гледката пред себе си в позлатена рамка, за да я превърне в известен шедьовър.
Попадаме там в събота - пазарния ден. Кажи-речи на всеки от градските площади в стария Екс се разгръща яростна търговия - с плодове и зеленчуци, с екзотични стоки, с антиквариат, книги, сувенири. Противно на европейските ветеринарни разпоредби, които понякога прилагаме в България, тук могат да се видят живи или току-що умъртвени кокошки (включително с главите, краката и недобре оскубани), яйца, сирена и колбаси извън хладилника. На дълга сергия са наредени самуни хляб, които двама арабски младежи продават на такава космическа цена за килограм, която е конкурентна на луканката у нас. Репичките тук са с формата на малки морковчета, зеленият фасул изглежда по-скоро като недоразвит грах. Но за сметка на това с всяка тукашна чушка можеш да нахраниш двамина, а видовете салати и подправки нямат чет.
Две преки по-надолу е пазарът за антики. С изненада виждам чинийката на баба си, само че с по-грозна картинка в средата, да се продава за 50 евро. Същата е като нашата, само че още по-напукана и нащърбена. Пощенски картички от началото на века изобразяват нежни красавици, обгърнати в розов венец с формата на сърце, пожълтели гравюри представят сцени из живота на аптекаря.
Друг пазар предлага "етно" стоки - всичко, което може да бъде намерено в по-богат асортимент на бреговете на Босфора и още по на изток Цените обаче са актуализирани според жизнения стандарт на стара Европа, като транспортните разходи са включени многократно.
По "главната"
се е ширнал най-светският пазар - т.нар. марше. В еднакви палатки от бяло платно са се приютили търговци на сувенири, ръчно лети свещи, плетени чанти, дантелени покривки, ароматни соли и масла, арт аксесоари. С една дума - всички онези малки и симпатични неща, които служат най-вече да събират прах вкъщи.
Навсякъде наоколо се лее музика. Първо ни подхваща босановата - дама с плътен алт пее на португалски, както и подобава, двама младежи я допълват с тамтам и китара, а всички останали пригласяме както и колкото можем, поклащайки се в такт. След това съзвучие плисва френският акордеон. Без него не може - напомня ти къде се намираш всъщност, нищо че само вчера може да си вървял по "Граф Игнатиев". Пред зарзаватите обаче ни поемат неравноделните ритми - точно тук им е мястото. Почитателите на Горан Брегович изненадващо (поне за нас) са най-многобройни, но изпълнителите (според автентичните пратеници на Балканите в наше лице) са си менте - представители са на всички земни раси. Вероятно затова бързо превключват на "латино", с което впрочем губят и зрителския интерес.
Тук запленява отсъствието на туристи. Има ги вероятно много (това става ясно от трудностите при хотелската резервация), но са граждани на страната. Учудващо е как обичат французите да пътуват из родината си. Много популярни са караваните и по-скъпите кампери. До всяка бензиностанция за тях има направени специални градинки с масички и пейки, където на екскурзиантите са създадени удобства да починат, да се освежат и да хапнат.
Непретенциозният курорт
Валерас плаж
на Средиземно море е една от точките в техния маршрут, а и в нашия. Виждат се групи от по няколко семейства, пътували в керван, "нагърбили" върху автомобила си колелета или мотори, с които ще продължат нататък. Широчината на пясъчната ивица е около 300 м, но без нито един фас или слънчогледова люспа. Кафенета, ресторантчета и пицарии се преливат едно в друго по крайбрежната, но не прекрачват границата на пясъка. Плажът, който повтаря извивката на Слънчев бряг, е свободен - няма вход, платени чадъри и шезлонги. Всеки сам решава къде да се настани, носи си чадъра в познатите от Китен разцветки, постила хавлията и се забавлява или скучае както намери за добре.
Следващата спирка е градът-замък Каркасон
- явление от приказките, невъзможно реално в XXI век, място, което те кара отново да се почувстваш принцеса както в детството, когато си го рисувала в картинките си. Не случайно Уолт Дисни е "цитирал" очертанията на неговите крепостни стени за анимациите си, а авторите на филма "Робин Худ" са ги използвали за естествен декор. Каркасон - градът на катарите, сърцето на тяхната земя, предизвиква препратки освен това и към апокрифа "Ходене на Богородица по мъките" и към "Името на розата" на Умберто Еко. От 1997 г. той е включен в списъка на световното културно наследство на ЮНЕСКО. Това не е просто замък, а замък-град - с тесни улички, къщи, в които наистина живеят хора, с три реда крепостни стени, опасващи покоите на владетеля. Колкото и да е странно, движението на автомобили по тесните вътрешни улички не е забранено изцяло. Така, след като се изкачихме на най-високата от общо 52-те кули на замъка, видяхме вътрешен двор с мерцедес вътре, простор с дрехи и леха със зелки. По време на разходката по уличките на вътрешния град пък тълпата се разтвори да пропусне едно червено ферари - съвременната карета на принцесата, дошла да разходи в замъка кристалните си пантофки.
Разбира се, животът тук донякъде е изкуствен. Подозирам, че обитателите са обслужващият персонал на заведения, хотели, магазини и галерии. Същевременно остава чувството за реалност заради многото градини, заради гълъбите, гнездящи в бойниците, заради цветните шишета с пресен плодов пулп, които собственичката на зарзаватчийница продава, заради черквата "Сен Назер", на входа на която помирисвам напълно натуралистичен просяк.
Пътят към крепостта поема от "новия" град отвъд реката - толкова нов, че датира от XIII-XIV век. Предишната вечер сме обходили тесните му улички, покрити с излъскани до блясък каменни плочи. Паважът в средата образува улей, където да се стичат дъждовните води. Улиците са прави, срещат се и се разминават под 90 градуса, тук-там се издигат арки или тунелът от стени прекъсва с фината решетка на някоя подивяла градина.
И паважът, и стените на стария "нов" град са в светла охра - смесица от цветовете на зряла кайсия, розови слънчеви лъчи, пясък и свежест. Те са запазени за фасадната боя на сградите по цялото френско Средиземноморие. Не знам дали за това съществуват някакви специални разпоредби, или всичко е оставено на добрия вкус на собствениците, но никъде не се забелязват отклонения от тази цветова гама и наложения стил - тесни и дълги прозорци, опасани от дантелени решетки, керемидени покриви, платани и туи в градината.
Последния щрих на тази картина добавя Канал дю Миди
- най дългият френски канал, който също е под егидата на ЮНЕСКО. Препратката към съдбата на уличния музикант Реми, който с г-жа Милиган и нейния болен син преплува цяла Франция, е очевидна. Именно на Канал дю Миди там някъде по пътя от Тулуза към Монпелие клетото сираче от книгата на Ектор Мало "Без дом" среща семейството си. Един от шлеповете, закотвени на реката, без съмнение е "Лебед", а конете вероятно са разпрегнати и пасат на поляните край канала... би изфантазирал всеки, който е плакал в детството си над тази история.
Автор: Елена Геловска
Дневник.bg
Няма коментари:
Публикуване на коментар